Съдбата....

Когато се усещам тъжна и изгубена,

когато срещна смъртта и сграбчена от страх

не гледам във очите и,

изпитвам потребност да Ти кажа Обичам те!

ОБИЧАМ ТЕ, чуваш ли?....

 

* * * * * 

 

 * * * * *

Аз и Аз, Аз и Ти....

             Необходимо ли е да търсим  отражения на самите нас? Докато дишаме нещата просто се случват. Обективираме мислите си в действия и знаем целите, които преследваме. Хубаво е да имаме вяра, че поне в някаква степен упражняваме контрол над живота си. Има обаче отвъд времеви и отвъд контролирани фактори, които по невидим и непонятен дори за самите нас начин оказват влияние над съществуването ни. В дните вървим напред по пътя съсредоточени в конкретната реалност. Това, обаче, не означава че не можем да мечтаем, като мечтите ни се простират и извън реалността. Много ми допада ето тази мисъл на Халил Джубран: „Desire is half of life, indifference is half of death”. Желанието да развиваме себе си е двигателя на човешките отношения. Желанието развива Его-то.
              В своя жизнен път човек среща много и различни хора. В едни от тях открива сходни светоусещания, с други е в пълна противоположност, но всички осъществени контакти развиват личната идентичност, развиват Его-то. Сблъсъка на собственото Его с това на Другия може да роди Супер нова, но може и да се превърне в борба за надмощие, в която в края на краищата се ражда първо много тъга, а накрая трайно се настанява безразличие. Всичко зависи от нагласата на двамата, от очакванията които имат от даденото общуване. Обличането на мислите в думи е изключително важно за правилната комуникация и срещуположно разбиране по начина, по който искаме да бъдем разбрани. Животът такъв, какъвто го познаваме в реалността изключва идилията. Ако разгледаме идилията, като кратка поема описваща прост и непринуден живот, то това би означавало че в поемата ще трябва да си измисляме непочерпан от житейския опит сюжет, като в края на краищата от прочетеното няма да научим нищо. Завъртване на житейското колело без смисъл. Ако разгледаме идилията, като картина отразяваща хармоничния живот между човек, животно и околна среда има по-голяма вероятност да намерим смисъл в съществуването на идилията сама по себе си. Дори дадени отношения да са стигнали до степен на развитие, в която ги усещаме като противоборство, то и тази степен на развитие и този начин на случване на нещата са част от самите нас, част от Его-то и изискват единствено Възприемане. Веднъж възприели ги не е сложно да ги анализираме и да ги използваме като отправна точка в развитието на отношенията ни с другото Его. Най-трудно, обаче, се оказва Възприемането (възможната комбинация между отричане и приемане, златна толерантна среда както за минусите, така и за плюсовете). Просто защото душата винаги се мята в двете крайности – на отричане или приемане. Или черно или бяло. А обичайно живеенето е в различни нюанси на сивото, като че ли....
             Сродната душа е нещо невидимо за очите. Тя е усещане за принадлежност дистанцирано от физическата обвивка. Неподвластно на физиката. Един човек може да ни привлича физически, да можем да разговаряме с него на най-различни теми, да споделяме проблеми и радости и въпреки това да не е нашата сродна душа. Усещането за сродна душа е да имаш Другия вътре в себе си – без условия за реалност, без очаквания от общуването (ако има такова), просто дишане в едно отвъдвремево пространство, в което изпитваш радост най-вече от факта, че другия съществува и по някакъв начин се е докоснал до твоята Душа. Не случайно определението е „сродна душа”, а не примерно „сродно тяло”, което предпоставя физическо привличане.
            И накрая - когато поставяш своите изисквания към Другите – ти ги поставяш съобразно изградени от теб критерии. Но не е задължително критериите да са изработени за конкретната ситуация, може да са принципни. Така че степента на разбиране на това, какво другите искат от нас се предпоставя от това в каква степен познаваме във всички възможни посоки тези Други, но така също и до каква степен сме им позволили Те да ни опознаят. Разковничето може би е в това да дадем шанс на разгърнато взаимно опознаване. При един добър баланс при който всеки говори за потребностите си и вижданията си за случване на живеенето, всичко тече от само себе си и сякаш невидима сила те води и тласка напред. Страха да разкриеш себе си е най-трудно преодолимото препятствие, но единствено необходимия избор да го превъзмогнеш във всяко общуване.

 

With or without you….

Не ни е време още за умиране....

        

          

          Вчера Тошо ми се обади. Зарадвах се да го чуя, а после каза че Станислав се е превърнал в птица и е отлетял завинаги.... към хоризонта, към който гледаме всички по някакъв си своеобразен собствен начин.... Натъжих се.... Винаги е ненавременно.... някак си.... Глухо тътнещо на фона на лятното слънцестоене.... Особено, когато си тръгва приятел.... На твоя възраст.... И оня подтиснатия в забързаното ежедневие страх те сграбчва с нова сила.... Не страха от самата смърт като такава, защото ние сме от смелите, а страха че няма да успееш да кажеш и направиш всичко, което дълбокото Ти иска.... Но може би сега са миговете единствено за помълчаване, за да се усмихнем във вътрешното си на всички хубави моменти, които сме имали заедно, да си изтананикаме мислено всички любими рок парчета (музиката, която ни събра и винаги ни е свързвала) и накрая да поплачем или да преглътнем bitter sweet ритъма отправяйки се смело към предизвикателствата на утрото, което ни очаква винаги....

          Май е време за рок, сигурна съм че Олег би ме подкрепил,  но преди това – вместо сбогуване....

Не ни е време още за умиране ~

Не ни е време още за умиране....

Не ни е....

Не ни е време да си тръгнем от света....

Та колко грешки още....

Има да стопираме....

И колко пътища....

Да извървим във Любовта....

Не ни е време още за пътуване....

Към себе си....

Отвъд безбрежността....

Надежда колко още....

Има да събираме....

Преди да си отиде....

Младостта....

Но времето не пита....

Просто случва се....

И като вятъра отлита....

Във нощта....

Една душа в безкрайното....

Изгубва се....

Преборила в нетрайното....

Страха....

22.06.2012г.

Пробуждане....

* * * * *

На житата в утро се усмихнах,

на слънцето помахах със ръка,

по вятъра игриво ти намигнах

и нарисувах в мислите дъга.

Мечтите разпилях по склон небесен,

прегърнах вярата покълнала във мен,

и стана пътя ми отново лесен

от птици и реалност озарен.

Петак търкулнах за късмет в тревата,

усмихнах се на срещнат непознат,

пробудиха се странно сетивата,

от избора внезапно осъзнат.

Заключих се във малкото пространство,

душа-сърце побрало във едно,

ще продължа със тихо постоянство,

да вярвам, че обичам за добро.

И някой ден, когато не очаквам

по пътя на живота оцветен,

се виждам как от щастие заплаквам

под погледа ти в мене разтопен.

@Eli

 * * * * *

Мечтател....

* * * * *

Мечтател той е шепнеха звездите

обича да рисува радостта

живота му от спомени обвит е

утеха търси все тъй в младостта.

Една река копнежа му отнесе,

превърна го във пясък по брега,

а после от далечното донесе

познатата му сянка на жена.

Докосна я със мислите си само

целуна я със слънчеви лъчи

с очи прегърна голото и рамо

и музика усети да звучи.

Те кратък миг сред вятър споделиха

а после тя самотна продължи

отново пътищата им се разделиха

след нея той остана да тъжи.

Изгуби се в зелените полета

на своите и нейните мечти

в една любов от времето превзета

сърцето му остана да шепти.

* * * * *

Рицарски....

Историята :

27 декември 1118 г.

Девет френски рицари от една религиозна общност, които защитават поклонниците: Юг дьо Пайен (Шампан) Годфроа дьо Сен Омер (Фландрия, Белгия) Андре дьо Монбар, Гундомар, Годефрон, Рорал, Жофроа Битол, Нивар дьо Мондезир и Аршамбо дьо Сен Еньан приемат монашеските обети за бедност, безбрачие и подчинение на устава на Августин, прибавяйки и четвърти обет: да гарантират със силата на оръжието сигурността на поклонниците.
За първи път в християнската история е създаден Орден от воини-монаси.
Тези рицари се поставят под ръководството на Теоклет, Патриарх на Иерусалим.
Балдуин II, крал на Иерусалим, им осигурява жилища в част от собствения си дворец, близко до джамията Ал Акса, за която се счита, че е построена върху останките от Соломоновия храм.
Кралят ги натоварва с поддържането “доколкото могат на главните пътища срещу засади на крадци и нападатели, особено по отношение на безопасността на поклонниците.”
Тяхното официално название е “Pauperes commilitones Christi templique Salomonici”, което означава “Бедните рицари на Христа и на храма на Соломон”. Те стават известни като рицарите на Храма (тамплиери)
Тяхното мото е Псалм 115, стих 1: “Non nobis Domine, non nobis, sed Nomine Tuo da gloriam” Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава.

 

Декември 1127 г.

Юг дьо Пайен и другите осем рицари си тръгват от Иерусалим за Европа. Те притежават писмо от Крал Балдуин II Иерусалимски до Бернар дьо Клерво с молба за негова намеса пред папата да одобри тамплиерите като военен Орден. Те се срещат с Бернар дьо Клерво в Себорга, Италия, където той назначава Юг дьо Пайен за първи Велик майстор на Ордена.

 

31 януари 1128 г.

На синода в Троа, проведен в палата на Юг, граф на Шампан, воден от кардинал Матийо д’Албано, Орденът на рицарите на Храма бива признат. Орденът приема монашески правилник, известен като Латинския правилник, който съдържа 72 члена, написани под вдъхновението на Свети Бернар дьо Клерво и въз основа на Бенедиктинския модел.
Бялата мантия на цистерианците е приета да бъде носена от рицари, приели монашески сан, като символ на преданост и чистота на живот.

 

24 май 1136 г.

Юг дьо Пайен умира и Робер де Краон от Бургундия, Франция, става вторият Велик майстор на Ордена.

 

29 март 1139 г.

Папа Инокентий II официално одобрява Правилника на Ордена в неговата була “Omne datum optimum”. В допълнение тази папска була определя, че Орденът не дължи подчинение на светските власти, нито на църковните, с изключение на папата. Впоследствие Орденът става независим от всички крале, монарси, епископи и абати. Затова Орденът можел да се оттегли от всякакво наблюдение и контрол на местно равнище и членовете му да се превърнат, така да се каже, в лордове на една автономна международна християнска империя.

 

1146 г.

Украсени с червен патиниран кръст (кръст с осем лъча) върху мантиите си, тамплиерите следват Луи VII, Капетингски крал на Франция, по време на Втория кръстоносен поход.

 

15 юни 1163 г.

С папската була “Magnus Ordo in Ecclesia” на Александър III, Папа от 1159 до 1181 г., тамплиерите придобиват привилегировано място в рамките на църквата. Орденът получава свое собствена духовна власт, напълно независима от юрисдикцията на епископите. Орденът е отговорен само пред Великия Майстор и пред папата.

 

13 век

Установяването на мрежа от домове из цяла Европа продължава. Орденът сега е разделен на провинции: Аквитания (Франция), Арагон (Испания), Оверн (Франция), Бохемия (Чехия), Бранденбург (Германия), Кастилия (Испания), Кипър, Англия (Великобритания), Франция (Франция и Белгия), Германия (Германия и Австрия), Унгария, Италия, Майорка (Испания), Отрмер (държава на кръстоносците), Португалия и Сицилия (Италия). Всяка провинция е подразделена на “baillis” – райони. Всеки район се състои от известен брой домове. Всеки дом притежава земеделски земи и ферми (с изключение на провинция Отрмер)

 

1248 – 1254 г.

Тамплиерите се бият в Египет заедно със Свети Луи , крал на Франция от 1223 до 1270 г., по време на Седмия кръстоносен поход. В битката при Мансура през 1250 година те претърпяват съкрушително поражение.

 

Лято 1307 г.

Филип IV Le Bel търси и намира начин да неутрализира Ордена на Храма: като го разбива! Той заповядва на близките си съветници да оформят списък от обвинения срещу Ордена. Обвиненията идвали частично от средите на Ордена, внедрени шпиони и подпомогнати частично от предполагаемите признания на един изменник тамплиер пред съкилийник, Ескин дьо Флориан, жител на Безие, Франция.
Тогава кралят изпраща подпечатани и тайни заповеди до неговите сенешали из цялото кралство. Печатите трябвало да бъдат разчупени на всички места в същия ден и по едно и също време, а заповедите трябвало да бъдат изпълнени незабавно.

 

Петък, 13 октомври 1307 г.

По нареждане на Филип II Льо Бел всички тамплиери, намиращи се в цялото френско кралство, неочаквано са взети като затворници призори, включително и Великият майстор, който е в Париж по това време. Изглежда, че с изключение на няколко места тамплиерите не са оказали съпротива срещу затварянето им. Всички тамплиерски домове във Франция са предадени на грижата на краля. Всички притежания на Ордена са конфискувани. 3 След това френският крал иска копия от неговата заповед да бъдат изпратени на Едуард II, крал на Англия, до Алберт, крал на Свещената Римска империя (Германия и Италия) до Хайме II, крал на Арагон (Испания) и до други благородници, като Ян II, херцог на Брабан (Белгия и Холандия) и Тибо дьо Бар, принц-епископ на Лиеж (Белгия).

 

Октомври 1307 г. до май 1308 г.

Без пълномощия от папата, под чиято пряка юрисдикция бил Орденът на Храма крал Филип назначава (в основата си незаконно) кралска комисия да разследва обвиненията. По молба на френските църковни инквизитори, но без тяхното сътрудничество, тази кралска комисия подлага тамплиерите на най-щателен разпит с повтарящи се мъчения. Повечето от тамплиерите се признали за виновни. След като били подложени на такива жестоки мъчения, много от тях не издържали. Някои рицари направили подобни признания, без да бъдат подлагани на изтезания, а поради страха от тях.

 

2 май 1312 г.

С папската була “Ad providam” всички активи и притежания на рицарите тамплиери трябва да бъдат дадени на съперничещия Орден на хоспиталиерите на Свети Йоан от Иерусалим (Малтийски Орден), с изключение на имуществата в кралството и земите извън кралство Франция и кралете на Арагон, Кастилия и Майорка (всичките в Испания) и Португалия.

 

18 март 1314 г.

Папската комисия свиква съвет от доктори по теология и канонично право в Париж. Отсъждането е както следва: “Тъй като тези четиримата, без каквото и да е изключение, публично и открито са признали престъпленията, които са им вменени, и са останали с тези признания и изглежда, че докрай остават с тях… отсъжда се да бъдат наказани сурово и хвърлени на доживотно изгнание”.
Жофроа дьо Гонвил и Юг дьо Перо приемат тази присъда.
Но Великият майстор Жак дьо Моле и Жофроа дьо Шарне, Велик прецептор на Нормандия, оттеглят признанията си и заявяват, че самите те и Орденът на Храма са изцяло невинни по всички обвинения. И двамата са обявени за заклети еретици и предадени от църковната власт на светската.

 

Париж, вечерта, 18 март 1314 г.

Великият майстор Жак дьо Моле и Жофроа дьо Шарне, Велик прецептор на Нормандия, по заповед на Филип IV Хубави, крал на Франция, са изгорени на клада на малък остров на Сена, пред вратите на кралския дворец.
Първият и в същото време най-мощен Орден от воини -монаси и неговите водачи са унищожени.
Извадка от история публикувана на сайта на Орден на Рицарите Тамплиери Приорат България - http://tmpl.revolta.com/history.php


Движението в България
Орденът на тамплиерите е регистриран в България като сдружение с наименование „Орден на рицарите тамплиери на Йерусалим". През есента на 2005 година е проведен първия конвент в София, България. С указ на Великия приор на Сърбия България е обявена за Приорат, а за Приор на България е провъзгласен г-н Румен Ралчев. Структурата на Приорат България се състои от много на брой командерии. Офицерският състав на Ордена е съставен от Приора Румен Ралчев, Заместник-приор, Канцлера на приората, Секретар на приората, Церемониал майстора и Командерите на командериите. Към всяка командерия има регистрирани постуланти - първата степен в Ордена на тамплиерите, която е подготвителният етап на кандидата за ръкополагането му в степен рицар или дама. Постулантите участват активно в организационния живот на Ордена и присъстват на всички ритуали и мероприятия. Орденът се занимава основно с благотворителни инициативи и подпомагане на нуждаещи се.


15.06.2012г.
 Учредяване на командерия „Свети Андрей Първозвани” в град Разград

 

 

 

 

 

 

Свети Андрей Първозвани (от Уикипедия Свободна енциклопедия)

Свети Андрей Първозвани е християнски проповедник, първият от 12-те апостоли (общо са 13, след предателството и смъртта на Юда е избран 13-ти апостол), брат на Свети Петър.
Съществува хипотеза, че преди това е бил ученик на Йоан Кръстител. Проповядва в Мала Азия, Грузия и Скития, заради което е смятан за покровител на Румъния и Русия. Руската православна църква го приема за свой основател. Смята се също така, че Андрей е основал църквата във Византион, предание, което лежи в основата на по-късните претенции на Константинопол за световно религиозно доминиране. И днес константинополските патриарси  смятат себе си за негови преки наследници.
Загива с мъченическа смърт.
Празникът на Свети Андрей е 30 ноември.

ПП : 

Специалната снимка с командера на командерия „Свети Андрей Първозвани” ще я покажа само на когото трябва! :)

 

* * * * *

Love is all…

  

 

Любовта е всичко…

Любовта е всичко
Дори когато няма утре
Или пък има но е празно
От живот
Дори когато в шепнещите капки
Дъждът разказва пак
За друг живот

Любовта е всичко
В твойте стъпки
Преплели слънцето с лъчите
На дъга
Или когато уморени пръсти
Прокарват път
Във моята коса

Любовта е всичко
Близо до звездите
До поле море и тишина
В една прегръдка смисъла и
Скрит е
Дори да е прeгръдка
Във съня

Любовта е всичко
Порив скрит във думи
Пратена по вятъра
Тъга
Мълчанието тя е помежду ни
Една възможна
Вечна самота

Любовта е всичко
Моя свят във тебе
Твоята усмивка от мечти
Тя живее в синьото безвремие
И ме буди
Винаги
В зори

@Eli

                               

          * * * * *

                                        

                                                                              * * * * *

Когато дойде в живота ми....

* * * * *

божествено ли беше отредено
или разрязано от меч преди
сърцето ти във бурите калено
потъна тихо в моите очи

замислено чертите ти рисувам
превръщам те във песен и във стих
да те усетя истински жадувам
но да те търся май се уморих

присядам тихо в нощната омая
в зеленото на младата трева
и по звездите знам че ще узная
дали съм още в твоята душа

а вятър нежно с устни ме погали
прегърна ме с усмивка мълчалив
безкрайна страст в дълбокото разпали
на думите е все тъй пестелив

дойде в живота ми като комета
изстинала по дългия си път
избра Съдбовно моята планета
където с обич птиците кръжат

божествено било е отредено
и сътворено в бисерни реки
едно очакване от времето пленено
във търсене на сбъднати мечти

@Eli

 

* * * * *

Аз и Аз и Ти и Ти...

Аз и Аз и Ти и Ти…

“Аз и Аз и Ти и Ти

туй са нашите мечти

Ти и Аз и Аз и Ти

в Мен и в Теб и в Тях Бъди”

(Той)

Аз и Аз в изпънатите вени на небето

въртим се в пирует за кой ли път

пропуква се и стене пак сърцето

на Тази, дето птици я зовът

а Другата разумно боса тича

под вчерашния непрогледен дъжд

на обич непотърсена се врича

очите после пак ще я болят

а двете пишат Заедно пиеси

за Любовта пристигнала на сън

копнеят скрити зад безброй завеси

от облаците скитащи навън

Аз и Аз в неосъзнат сценарий

във вечно търсене на нещо но какво

куп хаотични мисли във хербарий

прегърнато от залеза дърво

Ти и Ти изгубен сред мечтите

където слънце пролетно блести

където ручей пее сред мъглите

и вятърът нашепва за преди

потъваш във водите бездиханен

докосваш с пръсти пясък и звезди

а после бързаш някъде нагоре

поемаш глътка въздух със гърди

усещаш се божествено пречистен

прозрял отново за пореден път

животът е от смелите измислен

а слабите – те пак ще преболят

Ти и Ти бездумно отразяван

в зеленото на нечии очи

отричано желан осъществяван

бъди свободен винаги лети

Аз и Ти осъдени на Вечност

на търсене до края на Света

ще оцелеем в синята безбрежност

и ще достигнем някога брега

28.05.2012г.

Елица

* * * * * 

As long as I have your love....

 

          

        *****

          твърде дълго имам твоята любов

          родена сред безкрая до дъгата

          но вечно чувам в сънищата зов

          и някак странно се пробуждат сетивата

          вървя със боси парещи нозе

          безцелно скитам под звездите стари

          и търся нещо в синьото небе

          под облаците приказно заспали

          но срещам само тъжната Луна

          и сянката ми слята с ветровете

          се отразява във парченца светлина

          родена в ритъма на дъждовете

          аз още имам твоята любов

          едно щастливо място да се скрия

          а в него като нежен послеслов

          душата ми обвита е в магия

                               @Eli

 

                                  

                                                   * * * * *

Една любов....

* * * * * 

една любов като експресен влак
се блъсва ден след ден дълбоко в мене
подобно на вълна открила бряг
отмерва в такт отлитащото време

душата ми погалва вятър див
невидим но вълнуващо прекрасен
рисува ме във ритъм причудлив
изпява ме с вълшебен глас неясен

ти вътре си Завинаги Любов
попи в кръвта, във мислите, в делата,
веднъж дочула вечния ти зов
усещам само Тебе в тишината

@Eli