Отдалечаване...

Отдалечаване…

Отдалечавам се от теб, от любовта,

от всички извървени разстояния

към твоята предателска душа,

нанесла ми безмилостни страдания.

Обичала съм ала вече край,

различно днес усещам ветровете,

обратно към изгубения Рай,

без теб потеглям взряна в дъждовете.

По-силна обич днеска ме гори,

трепти у мен и диво избуява,

прегърнала душата ми лети,

от старите кошмари ме спасява.

Ще продължа да бъда част от теб,

ала далеч от мен ще оцеляваш,

в магическия атомен сюжет,

ти общата ни песен ще допяваш.

И всеки път, когато сетен час,

за двама ни удари като прошка,

попаднал пак във мойта нежна власт,

светът ще молиш тихо за отсрочка,

ала такава няма, просто знай,

очаква те самотна вечност,

там някъде – в космичния безкрай

ще се превърнеш в стръкче безметежност.

30.10.2017г.

Елица

Отминало...

Отминало…

(Отрезвяване)

                         „Но ти не обещаваш чудеса.

                          Далеч от мен, с мечтите си заспиваш.“

                                    Елица Ангелова

Представях си те искрен, въздесъщ,

сърце – стомана свързващо безкрая,

един орел вълшебен и могъщ,

пазител на пътеката към Рая.

Оказа се предател и лъжа -

огромна болка скрита в мен отдавна,

от тебе мога аз да се лиша,

във битката невидима и славна.

Била съм силна вятърна любов,

една надежда палеща Зората,

със мен си се усещал някак нов –

радетел на звука и светлината.

Отминали са тези времена,

не съм аз вече твоята любима,

оставял си ме често в самота,

погубвал си душата ми ранима.

Какво си имал тъй не осъзна,

повтори грубо грешките предишни,

нагледах се и вече ще мълча,

следите ти за мен остават нищо.

Ще се събудиш някога от сън,

разплатата ще бъде знай, жестока,

един далечен и кристален звън,

ще те пречисти с обич светлоока.

30.10.2017г.

Елица

По човешки...

По човешки…

Събуди се във мене синевата,
размаха свойте огнени крила,
а после ме изпрати до вратата,
отключвайки щастливата съдба.

Прекрачих прага. Тихо се усмихнах.
Едно момиче – есенно на вкус,
неземна във безкрайното притихнах,
препускайки във коловоза пуст.

Но вяра звездна имаше у мене,
че в края ти ме чакаш със душа,
прегърнала забързаното време,
решена бях да крача и пеша.

Пресрещнаха ме милиони тайни,
целуваха ме диви ветрове,
надеждите забравено-незнайни,
изплуваха във цветни дъждове.

Без глас достигнах общото начало –
една скала подпираща света,
а там на нея – бяло огледало
съдбата ни раздипли в тишина.

Простихме си допуснатите грешки,
изпихме с устрем цялата тъга,
а после се стопихме по човешки –
един във друг побрали любовта.

30.10.2017г.
Елица

Успешна нова седмица, приятели!
Нека изпратим октомври с усмивка и нежност!
                                                         Eли