Жената – вечност…
Понякога във мене завалява,
целува ме дъжда като дете,
тъгата ми в безкрая разтопява,
превръща ме в усмивка и небе.
Събира мойте атомни кристали,
извайва ме във пролетна дъга,
очите ми безкрайното побрали,
заспиват сред вълшебна тишина.
Във нея скривам своята надежда
за всички неизречени мечти,
към нови измерения отвежда,
копнежа ми за някакво преди,
а там е светло, сладко и горчиво,
сред пясъци следите се топят,
сърцето ми потрепващо щастливо,
се губи сред магичен необят.
Превръщам се във птица и отлитам,
свободна пак се чувствам и горя,
сред облаците до насита скитам,
подобно свещ сред вятъра трептя.
Когато се събудя се завръщам
във моя дом от слънце и звезди
и пак в Жената-вечност се превръщам,
която със душата си блести.
30.01.2018г.
Елица
