понеделник, 23 октомври 2017 г.

Със устрем...




Със устрем….

Изпънати са вените назъбени,
поклащат се във ритъм със дъжда,
мечтите ми от минало пробудени,
отново се прокрадват във съня.

В зората виждам сянката далечна
на моята раздиплена съдба
и пак се чувствам някак вечна,
над хорската квадратна суета.

Прибирам в джоба кръгло огледало,
загърбвам с него всички страхове,
сърцето ми във бури оцеляло,
е пак камбана там – сред ветрове.

А обичта я слагам на перваза,
за да открадне мъничко небе,
тя няма да се сгъне във омраза,
заключена във двете ми ръце.

И продължавам пътя си нататък,
преглътнала обиди и лъжи,
разплатата ще бъде без остатък
от вражески начупени следи.

Аз знам ще дойде време да изгрея,
отново да съм вяра и компас,
във себе си със устрем ще прелея,
досбъдната в божествения глас.

23.10.2017г.
Елица



Няма коментари:

Публикуване на коментар