Пренаписана...

 

 

Пренаписана…

 

У мен трептят звезди и светлина,

извират от очите ми дълбоки,

стоя смълчана в себе си сама,

прегърнала стремежите високи.

 

По пътя си препускам всеки ден,

душата си изпълвам със посоки,

тъй всеки е от мене озарен,

една душа от бързеи широки.

 

Аз винаги съм вятърно добра,

превързвам рани и лекувам с песни,

а моята открехната врата

отварят пътници от минало отвесни.

 

Разказвам все легенди за преди,

за битки и измяна, за мечтите,

във моите усмихнати следи,

ключа към вечността дълбоко скрит е.

 

И все ме води цветно любовта,

веднъж съм самодива, друг път птица,

във всеки аз откривам красота -

забравена от миналото жрица.

 

Когато някой ден навърша сто,

ще се издигне стълба към небето,

ще ме очаква старото дърво,

аз там си скрих във минало сърцето,

 

защото Бог орисал е така

заветите му аз да препредавам,

изправила до Извора снага,

заслуженото всеки да дарявам.

 

Смирението прави чудеса

и излекува старите ми рани,

отново съм очите и гласа,

а в мене всички тайни са събрани.

 

26.07.2022г.

Елица

Живее ли се без любов?...

 

 

 

Живее ли се без любов?

 

Живее  ли се без любов, кажи ми,

живее ли тъй птица без крила,

тъй плахи сме във дните ни ръждиви,

все спазвайки наземни правила.

 

А пък душата иска да е горе,

в небесното да бъде звезден брод,

да носи в себе си пак всичко свое,

запазено от древния Кивот.

 

И в свойта ядка времето да пази,

да утешава, също да гърми,

във теб да влива своите талази,

да сбъдва позабравени мечти.

 

Ако с любов душата ти живее,

от светлосебе си се случва този свят,

и знае се – духът ще оцелее,

сред вечен и магичен необят.

 

21.07.2022г.

Елица

 

Вариации по стих на Дела Рай

„Невлюбените хора (са нещастни...)“

Wonder

Новата земя...

 

 

 

Новата земя….

 

Поскачах синьо-цветна на въже,

във мислите ти облаци завързах,

подадох ти парченце от небе,

а после към безкрайното забързах.

 

Намигнах  ти и скочих с парашут

от някакво високо било,

създадох спомен вятърен и луд,

превърнах се във огнено хвърчило.

 

Завърза ме за тебе със въже

и ме поведе в горската дъбрава,

достигнахме щастливи брегове,

където с тебе пак се чувствах цяла.

 

И поиграхме тихо на любов,

на неми обещания сред сенки,

душите ни шептяха благослов

сред спомени за някакви седенки,

 

от минали животи, от съдба

преминала през тежки изпитания,

отведох те нататък със гласа,

събрал копнеж на хиляди сияния.

 

Пак бяхме цели. Просто аз и ти.

Немирни две деца на Боговете.

Откри, че моята звезда блести –

стопява вътре в тебе страховете.

 

Зад рамото си хвърли шепа прах

протегна ми ръка и продължихме,

прошепна ми : „Сега разбрах,

със тебе най-накрая се спасихме“.

 

И стана лято – вечност, а кръга

завихри свойта огнена посока,

и полетяхме двама от ръба

на старата скала висока.

 

Тъй времето замислено се спря,

разказа се в очите ми дълбоки,

далече Новата земя изгря

сред пътища забравено широки.

 

20.07.2022г.

Елица