Да бъда неранима...

 

 

 

Да бъда неранима...

 

Надбягвах се самичка с ветрове,

на кръстопът ме срещна твойта сила,

пое със нежност моите ръце,

тренира ме да бъда неранима.

 

Превърнах се във истинска жена –

откраднала сърцето ти за вечност

и следвах тежки звездни правила,

прийждащи от синята безбрежност.

 

А ти строеше храмове в Кераг,

обичаше да зидаш със доверие,

съзираше невидимия враг

и търсеше за двама ни спасение.

 

Научи ме и риба да ловя,

цветя да разпознавам, разни билки,

не се усещах никога сама,

пазители ми бяха рой светулки.

 

Така достигнах тридесет и шест,

животът ни внезапно се пропука,

по птици ти изпратих вест

и ти се върна бързо под капчука.

 

Остана с мене чак до сутринта,

но с първите лъчи аз си заминах,

превърнах се в невидима звезда,

без страх отвъд в небесното преминах.

 

Последва ме оставяйки следа –

в скалата издълбани имената

на моята и твоята душа

с копнежа вечен все по светлината.

 

24.05.2022г.

Елица

В Чили...

 

 

В Чили...

 

Препусках през поредния живот

и виждах в себе си безбройни тайни,

прегърнала отново аналог

на твойта същност в пътища незнайни.

 

До езеро танцувах във нощта,

далече беше, някъде във Чили,

кънтеше тихо в моята глава,

че хиляди надежди сме спасили.

 

Със фара осветявахме света –

скалите и морето, океана,

една вълна прегръщаше брега

и всичко се превръщаше във пяна.

 

Родих деца - момиче и момче,

но църквата дамгоса мойта вяра,

проклеха ме под синьото небе,

във черна ме превърнаха от бяла.

 

Не беше леко, само обичта

запазваше стремежа ми във дните,

със тебе преоткрихме радостта

и сбъдвахме магически мечтите.

 

Аз често пасиансите редих,

чертаех оцветената окръжност,

веднъж дори душата ти спасих

прилагайки наученото с мъдрост.

 

Но в тъмна нощ водата ни заля,

опитах се да плувам - безуспешно,

повтори се кармичната съдба,

небето пак заплака безутешно.

 

След нас остана светъл топъл звън

и думите написани в тетрадки,

очакваше ни следващия сън

и срещите забързани и кратки,

 

защото любовта е наш закон

от Бога ни е дадено да помним,

куплет от песен, после полутон

и тъй докрай със цел да се опомним.

 

24.05.2022г.

Елица

 

През една война...

 

 

През една война...

 

Във болница накрая на града

лекувах раните, тъги превързвах,

стоях далечно малка от шума,

бездумна разстоянията свързвах.

 

Войниците вървяха ден след ден,

в очите им замислена потъвах

и търсех оня поглед озарен

към който вечно в сънища пътувах.

 

Приятелствата бяха не едно

и много песни в тъмното изпяхме,

разказвах ти се винаги в писмо,

сред редовете с тебе оцеляхме.

 

Ти бе изпратен много надалеч,

на мисия коварна и жестока,

но оцеля в невидимата сеч,

запази те една любов дълбока.

 

Завърна се при мен през пролетта,

донесе ми красиви маргарити

и знаех, че със теб във вечността

са мислите ми облачно обвити.

 

Войната свърши, но се разболях

и костите ми тихичко изтляха,

завинаги в сърцето ти се спрях

и към отвъд следите ни се сляха.

 

Часовникът на тридесет и шест

замръзна във забравената стая,

отидохме си двамата без вест

във утринната есенна омая.

 

След нас остана шепот, красота 

вързопче от забравени надежди,

последна спирка беше нежността,

която ни намигна изпод вежди.

 

История разказана с тъга,

 ала печат за общото ни цяло,

един пасаж описващ вечността

и пътя на душите ни във бяло.

 

24.05.2022г.

Елица

Като пощальон...

 

 

 

Като пощальон...

 

В един живот бях пощальон

писма ти носих в къща сред полето,

тежеше ми кармичния закон,

пак влюбено препускаше сърцето.

 

Веднъж ми сипа чай във утринта,

погледна ме с очите си красиви,

почувствах ветровете и страха

как исках двама с теб да сме щастливи.

 

Но радостта бе кратка. Ти умря.

Във битка за родината загина.

И днес отронвам мъничка сълза,

за минала история звънлива.

 

Прелиствам страниците и вървя,

Акаша шепне старите ни тайни

и зная пак със тебе ще летя

по пътища от минало омайни.

 

23.05.2022г.

Елица