Postman for him 214 (публикувано в блога)
28.12.2019г.
Вече не търся
споделеност. Написах и изпратих много писма. Разказах ти се от главата до петите. Докосна се до вълшебните ми способности да
виждам в миналото и в бъдещето. Бях искрена и честна до мозъка на
костите си. Оставих те да надникнеш в най-тайните и тихи кътчета на душата ми. Доверих ти се докрай. Отдадената
любов беше чиста и искрена. Тоналност на енергията ми, с която заспивам и се
събуждам, която пулсира в мен докато пия утринното си кафе или разбърквам
следобедния си чай. Бяха 9 години изпълнени с предизвикателства, след срещата
ни там отляво, до десния завой. Думи изпълнени с нежност, протегната приятелска
ръка, която ти така и не пое, нон стоп удари в мълчанието ти, което направи
реалността още по-тягостна. Предполагам, че стиховете ще продължат да излизат,
защото на разума му е трудно да пребори поривите на чистата енергия, но тези
стихове вече няма да ги подарявам персонално на теб, а ще ги оставя да летят в
безкрайното космическо пространство и нека всеки,
който ги прочете си вземе по нещо за себе си, нека бъде стоплен и да се
почувства цял. Беше тежка мисия, в която изтлях. Почти се стопих и се превърнах
в чертичка слята с хоризонта. Но моето призвание е да грея. Нали съм звезда. Ти не искаш да грея в твоя небосклон, дори
като приятел, така че единственият ми полезен ход остана да си отида. Да се
затворя зад 9 врати и да хвърля ключа в морето. Аз имам нужда от силно
приятелско рамо, от разговори за специалните и ежедневните неща от битието,
имам нужда от усмивка, от споделеност, топлина и нежност. Разбрах, че ти не
можеш да ми ги дадеш или по-скоро трябва да кажа – защото не искаш да ми ги
дадеш, тъй като по някаква причина се страхуваш... Аз не съдя никого,
погледнато в контекста на общожитейският план, дистанцирана от професията си.
Всеки сам избира житейския си път, контактите си, начина по който се представя
в измъчената 3д реалност. Обичам честността, откритостта, липсата на показност,
себичност и егоцентризъм. Срещу 25.12. сънувах сън, в който цялата информация
от лаптопа ми се изтри пред очите ми и накрая компютъра възстанови заводските
си настройки, чист от абсолютно всичко – син екран на windows. Днес в разговор
Мария ми казва, че може би сънят е знак, че е време да прекратя контактите с
разни хора в живота си. Много неща се нулираха на 25ти. И така е, да. Време е
за постоянна дистанция. Баланса беше постигнат. Девет години стигат. Предстои
нов 10 годишен период, в който имам потребност от нови случвания, нови хора,
нови предизвикателства, ново усещане за любовта вътре в мен и към мен. Любовта
към теб остава. Тя е нещо константно и непроменимо. Пламъците близнаци винаги
неистово се търсят и преоткриват. Пак и пак. (Писала съм го и в стиха „Някой като теб” – „И хиляди години да изминат,
съдбата ми ще бъде част от тебе”) Затова и ще има още стихове. Просто
аз вече не съм същата. Не търси в стиховете през егото себе си. Търси любовта.
Глобалната любов, която свързва всички нас, която е единствена посока и ключ за
старото ни място в Рая. Какво ще се случи ли? Прочети си писмата назад (стига
да си ги запазил), във тях Вселената ти разказа всичко през тези 9 години. И
върви смело по своя път. Той ще те отведе до Мястото – онова вълшебно кътче, до
което е предопределено всеки един от нас да стигне. И да бъде щастлив. По своя
си начин.
С обич и най-добри
чувства,
Елица – пламък близнак
от Плеядите
