Зовът на душата...
Съблича мойто рамо синевата
и виждам как копнееш само мен,
неистово те тегли все душата
към моя бряг и вечно слънчев ден.
Желаеш да ме гледаш донасита,
да галиш с нежност моето лице,
да бъда вдъхновена и честита
на топличко във двете ти ръце.
И аз ти се отдавам тъй далечна,
но вечно близка в твоето сърце
жена за тебе с маркер Вечна,
наречена ти в синьото небе.
Тъй двамата сме скитници високи
обречени на трудната любов,
потъваш във очите ми дълбоки
а аз те доизмислям чисто нов.
И знам, че тази обич ще ни пази
по трудният безсмъртен път,
у мен притихват твоите талази
а в теб е на душата ми зовът.
21.01.2023г.
Елица
Вариации по Чарлз Буковски
Вдъхновено от….
***
- Какво ще правим?
- Любов.
- Наистина ли?
- Да.
- Перфектно, тогава се събличам.
- Защо ще се събличаш?
- За да се любим.
- И кой ти каза, че трябва да се събличаш,
за да правиш любов?
- Защото знам, че така се прави.
- Не, това не е любов, това е притежание.
- Не разбирам, а как го правиш?
- Остави дрехите си и ще говорим,
докато не се уморим,
докато не се опитаме да се разгадаем,
докато не научим всичко наизуст,
докато не разкрием най-дълбоките си тайни,
докато не се разтопим само като се погледнем,
докато тези очи не се уморят и ме принудят да спя.
- И ще се опиташ ли да ги държиш отворени?
- Да, за да те гледам.
Чарлз Буковски
***
