За кратко...

За кратко…

Да замълча, навярно тъй е редно,

да се заровя в пролетни листа,

да спра да пиша вятърно пригледно,

да те забравя твърдо да реша.

Удавих се във твоята смълчаност,

изплаках всички бисерни сълзи

и може би до най-дълбока старост,

аз все ще търся твоите следи.

Да си отида или да остана.

Да бъда сянка или да блестя.

Вселената отдавна е избрала,

без теб до мен по пътя да вървя.

Но любовта не иска да избира.

Тя вечно търси твоето сърце.

Магически пътечки все намира,

под синьото безоблачно небе.

Ще се смълча. Да, може би за кратко.

Камбаните ще чуя вътре в мен.

А после ще се върна на обратно

в душата ти, един прекрасен ден.

28.02.2019г.

Елица

Тъй чакана утеха…

Тъй чакана утеха…

Незнам за теб, но вътре в мен боли,

опъват небесата силни жици

и някак си неистово вали

от Божиите виждащи зеници.

Плачът е силен. Вее надалеч.

Прониква в костите ми и кръвта ми,

душата ми изопва като свещ,

проверка е свещена на духа ми.

Тъгувам те. Крилата ми горят.

По устните ми капе тишината.

Мечтите ми докрай ще се смалят,

но ще досбъднат, зная, светлината.

В незримото за мен се захвани,

следите следвай вятърно завойни,

във нощите безмерно ме люби,

в зори запушвай общите пробойни.

Ще оцелеем. Силни сме сега.

Платили сме цената на успеха.

Една любов е наша синева -

във бъдното тъй чакана утеха.

28.02.2019г.

Елица

Осъдени...

Осъдени…

Ти плака дълго в синия ми сън,

прегръщаше снагата ми от вятър,

пригласяше ти облачния звън

на тихия небесен шатър.

Шептеше, че обичаш само мен,

в очите ми изливаше копнежи,

от моята усмивка озарен,

ехтяха в тебе огнени стремежи.

Болеше ме от твойта самота,

душата ми опъваха въжета,

но вливах в теб потоци светлина,

със вярата от Бог назаем взета.

Осъдени сме, тихо ти признах,

ръцете ти с дъха си нежно стоплих

и късче от безкрая ти прибрах,

със вярата си цветна го намокрих.

А във зори далече отлетях,

във къщата остана аромата,

с реалността пречистена се слях,

разперила за кой ли път крилата.

27.02.2019г.

Елица

*****

Много време...

Много време…

„Денят ми сложи облаци в небето,
нощта - напълни ги с тъга,
но утрото се ражда там, където
преди това цари тъма.“

Тоти

Безлунна нощ и тъмно синьо,

писалище, тъга и чудеса,

душа препускаща щастливо,

сред вятърните небеса.

Часовник стар и куп надежди

тиктакащи без дъх в съня,

мечти несбъднати и нежни,

очакващи с копнеж деня.

Цари тъма, но Бог е в мене,

отглежда бъдещето светлина,

остава още много време

за изгреви сред тишина.

26.02.2019г.

Елица

Минорно...

Минорно…

                           на Жоро

Минорно капят зимните капчуци,

сълзите им се стичат във пръстта,

на къщата замръзнали олуци,

разказват приказка за любовта.

Прегръща ме сърцето ти от ляво,

завива ме със свойта топлина,

а времето отново е поспряло,

разпръснало гласа си в синева.

Мълча във теб и тихичко се взирам

в очите ти – затоплен шоколад,

посоката във тях аз пак намирам,

застигната от северния хлад.

Откри ме любовта и е спокойно

във моята изстрадала душа,

следите ти към мене животворно,

се вливат в мислите ми и кръвта.

Изминали са деветнадесет години,

но все така немирна аз горя,

в безбройни мигове докрай щастливи,

във нощите и в дните се топя.

Късметът ми във тебе се оглежда

и вечно пази моята звезда,

накрая знам аз всичко се нарежда -

търпението ражда чудеса.

26.02.2019г.

Елица

*****