Нахвърляно
(по Пълнолуние)...
Във
тихото на нощите се връщам в мен. По пълнолуние съм малка, уязвима. Сълзите ми
потичат като ек. Земята ги попива причудлива. Стоя си със наведена глава.
Луната ми блести и заслепява. И все така раздиплено сама душата ми сред сенки
оцелява. Не виждам в тъмното. Дори вода. В такива мигове улавям ветровете.
Часовника ми отброява смут. Послания ми пишат вековете. Обръщам страниците в
най-дълбокия си вир. Чета ги като паяжинна мрежа. Сред тях изграждам образ на
човек. Обичала съм. А сега немея. И търся своя дом и брегове. Нахлупила съм
шапка и тревога. Невидимо завързвам светове. А видимо съм мъничка пионка. Но
силата е вътре вътре в мен. Не я споделям. Просто я живея. По Пълнолуние
планирам чудеса. В години високосни се пилея. Не ме е страх от хорска суета.
Отдавна се научих да се смея. Сега вървя на пръсти през света. Обичам в
най-сакралното високо. На хората дарявам доброта. На враговете – прошка и
награда.
Във
тихото на нощите се връщам в мен. Отново съм първична и висока. Измислил ме е
Бог от светлина. Калена да обичам до жестоко.
*****
Няма коментари:
Публикуване на коментар