През една война...

 

 

През една война...

 

Във болница накрая на града

лекувах раните, тъги превързвах,

стоях далечно малка от шума,

бездумна разстоянията свързвах.

 

Войниците вървяха ден след ден,

в очите им замислена потъвах

и търсех оня поглед озарен

към който вечно в сънища пътувах.

 

Приятелствата бяха не едно

и много песни в тъмното изпяхме,

разказвах ти се винаги в писмо,

сред редовете с тебе оцеляхме.

 

Ти бе изпратен много надалеч,

на мисия коварна и жестока,

но оцеля в невидимата сеч,

запази те една любов дълбока.

 

Завърна се при мен през пролетта,

донесе ми красиви маргарити

и знаех, че със теб във вечността

са мислите ми облачно обвити.

 

Войната свърши, но се разболях

и костите ми тихичко изтляха,

завинаги в сърцето ти се спрях

и към отвъд следите ни се сляха.

 

Часовникът на тридесет и шест

замръзна във забравената стая,

отидохме си двамата без вест

във утринната есенна омая.

 

След нас остана шепот, красота 

вързопче от забравени надежди,

последна спирка беше нежността,

която ни намигна изпод вежди.

 

История разказана с тъга,

 ала печат за общото ни цяло,

един пасаж описващ вечността

и пътя на душите ни във бяло.

 

24.05.2022г.

Елица