Неизпратени писма до теб...

12.09.2015г.

Събувам чехлите и тръгвам боса във дъжда. Косата мокра. Очите ослепели. Води ме само инстинкта. Инстинкта за теб и твоето дихание. Земята се върти по-бързо. Мислите бягат в редици. Без теб съм изгубена. Като малка прашинка в огромното нищо. Протягам топлите си длани. Забързвам крачка и политам. Нося се ефирна в безкрайното пространство. Следиш ме с поглед и душа. Разсъбличаш ме по кости. Изучаваш всяка педя от тялото ми. Хубаво е, но и малко страшно. Костите ми пеят. Кръвта се стича по капилярите. Чувствам се довършена. Вятърът запазва стъпките ми. Леки и меланхолични. Вървим към края на света. Ти в твоите коловози. Аз в моите. Сърцето ми отмерва оставащото време. Подавам ти бледа ръка. Съединяваме се за миг. И всичко става синьо. Като нашето небе. Сега съм част от теб и ти си част от мене. Отново намирам себе си. В твоите очи. Онези шоколадови езера, които виждам на сън. Кристални и ясни. Въртим се в шеметен танц за кой ли път. А дъжда вали и отмива спомените. Имаме само настоящия миг. В него аз съм ти и ти си аз. Белезите на времето се заличават. Отново сме първични и високи. Сезоните се сливат. Реките се сливат. Желанията се осъществяват. Защото аз съм ти и ти си аз. Разделяме се само на ръба. За малко. Колкото да се огледаме в синевата и в очите на птиците. После отново преливаме. Аз в теб и ти във мен. Изкачваме се по спиралата. Дишаме с Вселената. Спираме времето обичайки се. И е трудно и е лесно. И е малко и е много. А дъжда продължава да вали. Солените капки попиват в кожата ми. Светофарите мигат в зелено. Съвършени сме. Като в началния акорд на песента ни. Като в първия ни вик за съществуване.

Ели