Някакъв сън...

 

 

 

Някакъв сън...

 

Сънувах, че вървяхме двама с теб,

в далечен парк накрая на земята,

и бе стопен невидимия гнет,

отново бяхме с тебе Светлината.

Усещах се спокойна и жена,

войникът в мен се беше уталожил,

държах аз смело твоята ръка,

а ти копнеж в сърцето ми бе сложил.

Говорихме си много за преди,

за моите огромни тежки рани,

за общите ни вятърни следи,

на сигурно в небесното прибрани.

Целуна с нежност моето лице,

нарече ме безсмъртната любима,

Единствена под синьото небе,

която слята с тебе е щастлива.

А после рецитира с топъл глас,

забравена от минало поема,

разказваше тя вятърно за нас,

а споменът сред облаци простена.

 

Внезапно се изгуби сред тълпа,

последвах те, но после се отказах,

обърнах се и тръгнах по брега,

спокойна, че за всичко ти разказах.

Но ти от нейде пак се появи,

прегърна ме със поглед в дълбините,

прошепна ми: "Ти ме срази!

Не те е страх сама във висините."

А после пък шосе и светофар,

на гръб те яхнах, някак си по детски,

пренесе ме подобно фар,

досбъдната със тебе по човешки.

 

12.02.2024г.

Елица

 

Postman for him 2024’ поезия

 

 

To You