Дали...

Дали...

Във тъмен ъгъл скрих една мечта

Заклех я да мълчи и да не плаче

А после в пролетната тишина

Надежда вятър тихо ми облече

Към теб смълчана бавничко вървя

И мислите си къпя в дъждовете

Дали ще стигна твоята ръка

Когато пак възкръснат световете?

26.03.2016г.

Елица

Тадж Махал...

NOTE: Виждам понякога това място в сънищата си. Символ на вечната любов. Може някой ден да го видя и на живо. Опитвам да изтръгна чувствата. Да остана просто хладен ум. Не се получава. Бог ме е надарил с повече емоция, която няма как да бъде овладяна, подтисната. Само стиховете ме спасяват. Поне вече спря да ме боли. Дали? Или успешно се залъгвам? Стелещата се тишина ме успокоява. Взирам се в картините и пак, и пак се сблъсквам с нечии черти. Мисля за задачата и се опитвам да игнорирам всичко, от което ме боли. Ежедневието ме увлича и сякаш изключвам. Истината е, че в най-неочаквани моменти онова чувство се появява, сграбчва ме за гърлото и ме стяга. Пътувам в колата. Наблюдавам сменящите се образи от околния пейзаж  и мисля. Близо до морето се чувствам по-спокойна като че ли... Съществуваме в сега. А сега е разстояние, което няма как да се стопи. Поне имам очакването си. Очакване за чудо, за осъщественост. Думите продължават да се подреждат. На моменти от тях ме боли. Тогава слушам музика. Друг път са облекчение, духовен минималистичен катарзис. И все така търся пътя към дълбините на съзнанието ми. Ще го открия някой ден. Вярвам, за доброто на всички ни. Но сега се взирам в Тадж Махал и мислите ми се реят в любовта. Единствената, вечната. Има я, макар понякога да е доста болезнена. Просто я има и... създава усещане за пълнота, осъщественост. Хубаво е. През повечето време...

26.03.2016г.

Ели

Без теб до мен...

Без теб до мен...
                                        (малко в стил caribiana)

Не вярвам вече в тебе, принце

Нозете ми се скъсаха да скитат

Пребродих цялата земя напразно

Бездумия безсънни ме оплитат

Аз дълго чаках твойта тиха нежност

Превръщах се във пепел и умирах

След дни възкръсвах като Феникс

И горе във високото политах

А ти ме гледаше безмълвно отдалече

Не приближи до кожата ми дивна

На вечното възраждане обрече

Душата ми стоманено красива

Умора чувствам в своите клепачи

От взиране очите ми се скриха

Измъчи ме докрай със свойте знаци

В тях капки от тъгата ми попиха

Сега съм малка крехка и щастлива

Със дребните неща от битието

А твоята любов отмина

Ще преболи все някога сърцето

Следите си за тебе ги оставям

За онзи миг когато е студено

А после във безкрая оцелявам

Без теб до мен така е отредено

26.03.2016г.

Елица

Най-жестоко...

Това ли питаше...

Това ли питаше...

Ти не знаеш колко пъти съм умирала.
(Убиваше ме между другото. Небрежно.)
Сега е все едно дали съм жива.
Погребах всички глупави надежди.
Сега съм призрак. Дъх във огледалото.
Прозрачна сянка. Тъжно привидение.
Поне съм бяла. Толкова съм бяла...
Ако погледнеш в мен, ще ослепееш.
Но ти не гледаш... Никога не гледаш.
И не видя как бавничко ме губиш.
Как се стопявам тихо и безследно,
докато ти си... просто другаде.
А аз оставам сам-сама, където
изхвърлените обичи умират.
И не е тъжно, че не вярвам в тебе.
А че след теб не вярвам в никого.

caribiana

Среща и раздяла...

Изстрадай реалността...

"Бъди искрен и изстрадай реалността. Страданието е необходимо, полезно е. Страданието всъщност е обучение, дисциплиниране. Изстрадай реалната действителност! Изстрадай гнева, изстрадай любовта, изстрадай омразата. Помни само едно нещо: никога не бъди неискрен.
Ако не изпитваш любов, тогава кажи че не изпитваш любов. Не се преструвай; не се опитвай да покажеш че обичаш.
Ако си ядосан, кажи че си ядосан и бъди ядосан."

Ошо

цитат и снимка

Страничка Душа във ФБ