Накрая пак…
Тежа ти като воденичен камък,
попиват в тебе моите сълзи,
преглъщаш ме със всеки следващ залък
и търсиш вечно моите очи.
Вълшебство съм във твоята сакралност,
една безкрайна нежност и синхрон,
частичка от невидима реалност,
препускаща с магичен вихрогон.
Душите ни са сплетени за вечност,
живея светла в твоето сърце,
следите ни се скриват във безбрежност,
сред тихото космическо небе.
И двама пренаписваме съдбата,
заплетена във стари времена,
накрая пак разперили крилата,
в простора ще изпишем Свобода.
26.06.2019г.
Елица
Няма коментари:
Публикуване на коментар