Гласът на тишината….
Дали съм твоя времето ще каже,
чуй вятъра нашепва в самота,
една красива чайка ще разкаже,
за моята изстрадана съдба.
И смело все по пътя продължавам,
подпряна във гърба от песента,
във твоя поглед тихо се смалявам,
бездумна крача пак към есента,
а в нея се оглежда твоя образ –
попива във кръвта ми и в дъха,
на старото безвремие си отглас,
на хиляди мечти и на смеха.
Страхувам се. Една жестока рана
в дълбокото ми пари и боли,
от тебе съм единствено разбрана,
но сме далечни в земните си дни.
Превръща се поезията в огън,
ний двама с теб сме негови лъчи,
отново в себе си усещам вопъл,
изтръгнат от гърдите ти в зори.
Ще ме достигнеш, пее синевата,
отново ще сме тримата в едно,
след нас ще се посипе тишината,
на нашето магическо стъбло.
13.08.2019г.
Елица
*****
Няма коментари:
Публикуване на коментар