Нощни влакове...

снимка - Интернет

http://miduelo.wordpress.com/page/5/

---

„Като влак,чиито релси
Прекъсват своя път
Сега стоя забравен
В слънце и в дъжд

И на гарата самотна
Знам, че някой ден
Ще видя, че пристигаш
Идваш ти към мен...
Ти към мен...”

/БТР „Нощни влакове”/

Нощни влакове...

Замина далеч. В междузвездното някъде. Намери си малка планета от сребърни кристали. Построи си къща от прах и от пясъци, в която заживя почти веднага. Влезеше ли вътре в нея – всичко заблестяваше. Докато беше вън светлината струяща от кожата И се сливаше с блясъка на кристалната повърхност на планетата. Усещаше се по-бяла. По-чиста. По-свободна от всякога.  Обичаше да гледа светещото ядро. Беше като видим дишащ вълшебен организъм. В него се преплитаха дъги, квадрати и множество премигващи точки. Като малки сребърни луни. Стъпваше боса по кристалите. Понякога танцуваше. Друг път лежеше върху тях с часове взряна в огромното небесно над очите И. Онова, от което бе дошла.

Не носеше часовник. Времето се бе превърнало в далечно понятие. Най-накрая се бе приютила в тишината на собствения си микрокосмос. И усещаше хармония с цялото. Понякога сънуваше звука на заминаващи и пристигащи влакове. Релсите на коловозите бяха втъкани в зелена трева. Разклоняваха се в различни посоки. Едни от посоките бяха снежни. Други бяха с мирис на узряло жито. Имаше и с ритъм на дъжд. Шептяха И посоките със собствени гласове. Различаваше части от думите. И винаги помахваше инстинктивно с ръка. Случваше се да види и перона. Но не винаги. Само понякога. Докато дишаше в цвят вятърно.

За първи път не мислеше за причини и последици. За добро и зло. За цвят и форма.  Просто съществуваше в състояние Радост.  Обичайно преди заспиване носът и бе студен. Тази постоянна констатация я караше да се усмихва. Събуждаше се винаги свита на кълбо. Протягаше крайниците си в двете различни посоки до форма парабола. Изопната усещаше болка, но и онази тиха сладост, че наистина съществува. И влаковете от сънищата И не са измислица. 

Разплиташе и навиваше бялото си кълбо. Често го търкулваше по кристалната повърхност. И то очартаваше път. Разперваше ръце и политаше над белите безконечности. Летеше, а очите И се изпълваха с достатъчност. Размахваше ръцете енергично или ги отпускаше, като плавни лебедови сияния. Кацаше до кристални потоци, спускаше се без страх в кристалните водопади, в кристалните полета нямаше слънчогледи, но я посрещаха кристални причудливи цветя.

Сърцето И постепенно се изпълни с достатъчни количества нежност. Болката, която често усещаше от ляво на гърдите си се превърна в лек трептящ носталгичен шепот. Шепот на името И. Всеки път, когато го дочуеше у нея стихийно се надигаха противоречиви чувства. Един глас я караше да препуска напред. Друг я тласкаше все по-нагоре. Имаше и такъв, който звънеше пронизително в тоналност наобратно. В такива объркани моменти затваряше очи.

Виждаше облечените цветни дрехи. Малка кожена чанта преметната през рамо. Буйно немирна разпиляна коса. Бледи преплетени пръсти. Една отронена сълза. И зелената светлина на семафора.  После сирена и завой от мечти и изгубености. В тези моменти ставаше тихо. И някакъв вътрешен невидим часовник се включваше и започваше да тиктака. Тик-так, тик-так, тик-так. Звука я онасяше. Небето се изпълваше с говорещи звезди. Обземаше я усещане за пауза.

Една нощ след поредното тиктакане отвори големите си очи.  Стаята в миг бе озарена от блестящата И кожа. Вътрешно знаеше, че спокойствието си бе отишло. За последен път докосна вратата на малката къща от прах и от пясъци.  Излезе навън.  Обиколи я три пъти. Разпери ръце и се завъртя в кръг. Водовортежа я унесе. Накара я да затвори очи отново. Да поеме дълбоко дъх и да влее в себе си потоците кристална истина, които струяха безконтролно от недрата на малката планета. Под стъпалата и пареше. Кръвта и закипя, като готвещ се за изригване вулкан. Сърцето учести ритъм.

Беше щастлива. Беше частица. Беше и цяло. Превърна се в ключ и отключи вратата. Онази – единствено вярната. Надникна зад нея и видя движението на влака. Релсите тихо потракват. Привечер. Зелено и лятно. Миризма на трева и на люляци. Смъкна прозорец в коридора на последния вагон. Подаде лице и остави вятъра да целуне леко поруменелите И бузи. Протегна ръка и се опита да хване и задържи в шепа въздушната струя. А после видя перона на приближаващата гара. Звукът от сирената я накара да се усмихне. Отправи отново търсещи очи. Там беше. Силует и очакване. Отрони стон... „Да, идвам аз към теб”. Бе дошло време за завръщане. В едно невъзможно за забравяне обичане. Без разписание.

16.02.2014г.

@Eli         

---

***