Със устрем...

Със устрем….

Изпънати са вените назъбени,

поклащат се във ритъм със дъжда,

мечтите ми от минало пробудени,

отново се прокрадват във съня.

В зората виждам сянката далечна

на моята раздиплена съдба

и пак се чувствам някак вечна,

над хорската квадратна суета.

Прибирам в джоба кръгло огледало,

загърбвам с него всички страхове,

сърцето ми във бури оцеляло,

е пак камбана там – сред ветрове.

А обичта я слагам на перваза,

за да открадне мъничко небе,

тя няма да се сгъне във омраза,

заключена във двете ми ръце.

И продължавам пътя си нататък,

преглътнала обиди и лъжи,

разплатата ще бъде без остатък

от вражески начупени следи.

Аз знам ще дойде време да изгрея,

отново да съм вяра и компас,

във себе си със устрем ще прелея,

досбъдната в божествения глас.

23.10.2017г.

Елица