Сред спомена...

Сред спомена…

            на мама

Понякога посядаш в моя сън

и тихичко косите ми разрошваш,

замислено потапяш светъл звън

в сърцето ми. Гневът ми уталожваш.

Прошепваш ми невидими слова,

втъкаваш в тях усещане за вечност,

а после по пътеката сама,

отново се изгубваш във безбрежност.

Остава в мене топлия ти глас,

онази нежност вплетена в кръвта ми

и искам да си с мене още час,

да озаряваш трепетно духа ми.

Аз цяла се усещам само с теб

и все те търся в дните разпиляни,

но срещам само звездния ответ

на птиците в сърцето ми прибрани.

Оставам твоя мила светлина,

сред спомена за тебе като песен,

но виждам наште атомни крила,

преплетени в посока код „Небесен“.

04.02.2019г.

Елица

*****