Осъдени...

Осъдени…

Ти плака дълго в синия ми сън,

прегръщаше снагата ми от вятър,

пригласяше ти облачния звън

на тихия небесен шатър.

Шептеше, че обичаш само мен,

в очите ми изливаше копнежи,

от моята усмивка озарен,

ехтяха в тебе огнени стремежи.

Болеше ме от твойта самота,

душата ми опъваха въжета,

но вливах в теб потоци светлина,

със вярата от Бог назаем взета.

Осъдени сме, тихо ти признах,

ръцете ти с дъха си нежно стоплих

и късче от безкрая ти прибрах,

със вярата си цветна го намокрих.

А във зори далече отлетях,

във къщата остана аромата,

с реалността пречистена се слях,

разперила за кой ли път крилата.

27.02.2019г.

Елица

*****