Дълго споделена...

 

 

Дълго споделена…

(Или за капаните на кармата)

 

Споделях дълго моята душа

по някакви забравени закони,

но той така и мисля не разбра,

че греят в мен надежди нови.

 

Разказах му се като ручей пуст,

като предание на милион години,

пътеките аз знаех наизуст,

пребродих във ума му ред пустини.

 

Говорих дълго само за любов,

дълбоко в мен душата ми тъжеше,

засипах го със звезден благослов,

но той във дните вечно ме мълчеше.

 

И помня как веднъж се разкрещя

и обвини нетленната ми същност,

тъй някак си така и не прозря,

че съм спасение за неговата мъдрост.

 

От мен изтекоха безброй слова,

надмогнала страха аз все напредвах,

споделях мойте вятърни крила,

предначертаното със воля следвах.

 

Накрая си отидох отведнъж,

изпълнила заветната повеля,

не беше той любим и чакан мъж,

а спомен от натрапена постеля.

 

На друга в грешките аз доизтлях,

обелих коленете до премала,

но вътре в себе си все пак разбрах –

ще дойде време пак да бъда цяла.

 

А после в мене спомен промълви

и тихо се усмихна мойта сила,

аз бях забравила за две очи,

в които светлината бях открила.

 

Тъй тръгнах по пътеката назад

и камъчета много сбрах във шепи

за някого отново май изгрях –

в една любов възпявана навеки.

 

29.07.2021г.

Елица

 

 *****