18+
снимка NET
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
„ШОН”
Стояха заедно на верандата и наблюдаваха залеза. В
безбрежното небе почти нямаше облаци, а то самото се променяше от златисто до
зеленикавосиньо, докато не придоби тъмно синия цвят на космическите дълбини.
Пустинята тънеше в тишина. Горите от сагуаро и окотило стърчаха в черни силуети
открояващи се ярко на фона на вечерното небе. Звездите започнаха да блещукат
със студения блясък на диаманти върху тъмносиньо кадифе. Чуваха как кобилата
преживя доволно овеса, който и бяха дали.
- Старомодно,
нали? – рече Идън – Някои от най-красивите неща са старомодни. Залезите,
дъгите, любовта.... – Тя се облегна на перилата и опъна ръце. Той обгърна с
поглед слабия и женствен силует на фона на небето. Косата и беше станала още
по-дълга. Вечерният ветрец развяваше дългите меки къдрици. – Обичам това място.
Не понасям Калифорния. Винаги съм я ненавиждала. Всички искат да отидат там, но
там всичко е мираж. Повярвай ми. Куп обещания, които никой не удържа. А после
куп прецакани хора. Това не е истинската Америка. Това тук е Америка. Това е
сърцето на Америка.
Джоуел беше нащрек от
напрежението, което го изпълваше, и почти не слушаше разсъжданията и. Идън го
докосна по ръката.
- Не
мисли повече за тях. Тръгнаха си.
- Но
ще се върнат.
- Заблудих
ги.
- Но
не за дълго.
- Вероятно
дори няма да се направят труда да проверят. А и да го направят ще помислят, че
аз съм тази, която им казах, че съм. Ще си дадат сметка, че онази жена просто е
действала от злоба.
- Ще
се върнат – продума той през стиснати зъби. – Всичко свърши, Идън! Имаме около
седмица. Може би и по-малко. Ще трябва да се махнем оттук.
- Ще
отида с теб навсякъде – каза тя простичко.
- Майка
ти е готова да плати откупа. Ще го взема. И после ще те върна при нея.
- Не
говориш сериозно!
- Говоря
напълно сериозно – Той наблюдаваше чистия и младежки профил на фона на небето.
– Може би напоследък ти дадох малко повече свобода. Но аз все още съм твой
похитител.
- Не е
вярно. Ти си мой приятел.
- Не
се заблуждавай – отвърна той грубо. – Аз съм твой враг.
Тя замълча за доста дълго
време.
- Напоследък
не съм си мислила за дрога. - каза тя най-накрая. – Понякога цели
часове наред.
- Добре.
- Мислех
за теб.
Той се насили да говори
нормално.
- Вече
никога няма да имаш нужда от наркотици. Свободна си.
- Не,
не съм свободна. Не бих се справила без теб.
- Не
казвай това – каза той рязко.
- Но
това е истината!
- Какви
фантазии ти се въртят в главата сега? – Той се обърна към нея. – Не сме актьори
в някакъв холивудски филм. Забрави! Няма как да живеем щастливо до края на
дните си!
- Можем
да преодолеем това...
- Не
можем! Идън, отсега нататък, ти ще трябва да направляваш живота си. Без
наркотици. Без ничия помощ. А аз ще изчезна. Никога повече няма да се видим.
- Знаеш,
че не можеш да го направиш – отвърна му тя спокойно.
- Точно
това ще се случи.
Тя го пагали по бузата.
- Обичам
те.
Джоуел отблъсна ръката и.
- Исусе!
Та ти дори не ме познаваш.
- Знам
достатъчно за теб.
Избухналата в него ярост го
накара да удари с юмрук дървените подпори. Те се разклатиха.
- Мислиш,
че мога да те отвлека за десет седмици, да взема десет милиона от майка ти и да
обява примирие? – Пръстите му се забиха в ръката и. – Ти си дете, Идън. Мислиш
като дете, говориш като дете.В момента, в който те пусна на свобода, тя ще
извика полицията. Онези ченгета ще се върнат тук с цялата полиция на област
Пима.
- Аз
ще я спра.
- Никой
не може да я спре. Може би ще организира фалшивото ми самоубийство, както е
направила с твоя приятел Ръсти. Куршум в мозъка.
- Не
споменавай това! – извика тя и гласът И се пречупи.
- Всичко
свърши, Идън! Свърши! Аз ще трябва да продължа започнатото. Никога повече няма
да мога да се доближа на по-малко от сто и петдесет километра от теб.
Тя се вкопчи в него.
- Ще
се справим! Няма да те оставя, Джоуел. Казваш, че ще ме изпратиш обратно при
нея. Но това е само израз. Никога не съм живяла с майка ми, не и от както бях
на четиринадесет. Обичах я, но нямам нищо общо с нея.
- Идън...
- Ако
ми позволиш да говоря с нея ще оправя нещата. Ще и кажем да си задържи десетте
милиона...
- Не!
Тя трябва да плати...
- Ти
вече си отмъсти, Джоуел. Каквото и да имаш против нея, тя вече си е платила.
Усетих го по гласа и. Нарани я. Нарани я дълбоко. Достатъчно е.
Той я отблъсна и се отпусна
тежко на стола. Обхвана с ръце слепоочията си. Главата му щеше да се пръсне от
болка.
Тя го докосна нежно по
рамото.
- Те
ще разберат само онова, което аз им кажа, Джоуел.А аз няма да им кажа нищо.
- О,
Идън! – простена той. – Ти си толкова наивна.
Идън седна до него.
- Имам
нужда от теб – каза простичко. – Ти ме спаси. Сега си отговорен за мен.
Джоуел поклати безмълвно
глава.
- Ако
сега се върна само след една седмица пак ще започна да се боцкам. Нямам
надежда, която да ме крепи. – Тя положи копринената си глава на рамото му. – Не
искам нищо от теб. Просто бъди до мен. И двамата ще продължим. И двамата ще
изчезнем. Южна Америка. Канада, може би. Ще си намерим друга къща като тази.
Някъде в затънтената провинция...
Идън продължи да говори
замечтано. Фантазиите и бяха невинни, оцветени в нежни пастелни цветове. Тя ги
осукваше като захарен памук.
Джоуел беше спрял да я
слуша. Той седеше в ужасна самота, студен като смъртта. Беше преследвал
отмъщението си сляпо, сякаш беше господ. В името на отмъщението той щеше да
изгуби всичко. Своя дом. Своята самоличност. Своето спокойствие. И най-вече
Идън, единственото живо същество, което някога беше обичал.
Всичко беше един безкраен
низ от безсмислени грешки – от самото начало до края. Не трябваше да се свързва
емоционално с нея. Ала когато беше видял белезите от иглите, всичко беше
тръгнало в погрешна посока. Каква фатална и ужасна грешка.
И сега всичко щеше да се
сгромоляса. Беше започнало да излиза от контрол. Той вече не стоеше в центъра
на нещата. Плъзгаше се по ръба на бездната.
Носеше се към гибелта си.
Джоуел се изправи и дръпна
Идън.
- Хайде.
- Къде?
- Връщаш
се обратно в килията.
- За
колко време?
- Докато
настъпи часът да те върна.
- Джоуел,
не!
- Тръгвай.
Идън започна да се
съпротивлява, ала той я буташе към вратата. През последните седмици беше
събрала сили. Вече не беше онази торба кокали. Вътре в къщата тя успя да се
освободи от него.
- Не
можеш да ме вкараш там! – изрече тя останала без дъх.
- Вече
не е безопасно. Изобщо не трябваше да те пускам навън.
Тя се отдръпна, когато той
пристъпи към нея.
- Няма
да се върна долу.
- Напротив....
- Не!
Джоуел се спусна към нея.
Колкото и да беше бърз, обаче, тя му се изплъзна и извъртя тежкия стол от
орехово дърво между тях двамата.
- Това
ще бъде предателство, Джоуел! Ти предаваш нас. Всичко...
- Не
ме карай да те нараня – произнесе той мрачно.
От черните му очи сякаш беше
започнал да излиза пламък.
- Не
можеш да ми причиниш това. Не и след всичко което се случи между нас.
- То
изобщо не трябваше да става. – Той
сграбчи стола и го дръпна настрани. Един от краката му се удари в стената.
Идън го изгледа онемяла и се
отдръпна.
- Джоуел,
недей....
- Всичко
свърши! Всичко свърши...
Лицето му беше непроницаемо.
Приличаше на ужасяваща маска. Той вече не беше нежният, покровителствен мъж,
който се беше грижил за нея с такава нежност. Беше се превърнал отново в тъмния
войн, проникнал в ранчото и приближил се към нея, неотклонно решен да изпълни
замисленото.
- Какво
ти се е случило? – попита тя отчаяно. Очите и се напълниха със сълзи, които я
заслепяваха. – Джоуел, спри! Не издържам...
Той я хвана за китката без
да и отговори и я дръпна по стълбите, които водеха към мазето.
Продължи да се съпротивлява,
ала отчаянието и отслабваше силата на мускулите и. Тя сграбчи перилото като дете и се запъна на
място.
- Не
искам да те наранявам – каза той и тя усети мъката в гласа му.
- Тогава
недей! – помоли тя – Не ни причинявай това!
Той не извръщаше лице към
нея.
- Налага
се.
- Сигурно
има и друг начин! Не може да...
- Няма
друг начин. – Той я дръпна за ръката и я завлече надолу.
- Обичам
те Джоуел – плачеше тя – Не мога да го понеса! Не мога да го понеса...
Трябваше да я тегли надоли
стъпало подир стъпало, тъй като тя се бореше през целия път. Когато стигнаха
мазето беше останал без дъх. Косата и беше разчорлена, а лицето и пребледняло
като на призрак.
Джоуел сведе поглед към нея.
Изведнъж нещо му проблесна и той си я представи каквато беше някога – болна и
мръсна. Беше като подъл удар, който го накара да залитне.
- Недей
– скимтеше жално тя – недей, недей, недей...
Трябваше да се насили да
продължи, имаше усещането че се бори с някаква могъща сила. Сякаш минаваше през
блата като онези във Виетнам, умът му панически изпращаше съобщения до
отслабващите му крайници и само мъртвата тежест на собственото му съществуване
го влачеше надолу. Беше толкова тежка и толкова мъчно я тикаше напред.
На вратата на килията силите
почти му изневериха. И двамата се бореха да си поемат въздух. Той направи
гигантско усилие и я дръпна в малката сива стая.
- Ако
ми причиниш това – заплаши тя, - никога няма да ти простя! Ще се самоубия!
- Само
за малко е – продума той отчаяно.
- Ти
ме унищожаваш! Недей, недей....
- Успокой
се.
- Не
можеш да ме натикаш в дупката така! – изкрещя тя. – Ще се надрусам веднага щом
изляза оттук. Ще се надрусам с толкова много хероин, че никога повече няма да
се събудя!
- Няма.
Очите и се бяха превърнали в
малки процепи, които изкряха диво в зелено.
- И
вината ще бъде твоя. Ще се надрусам със свръхдоза, Джоуел. Ще се изчукам с
всеки мъж когото срещна, за да взема достатъчно пъри, и после ще се надрусам с
цялото количество, което успея да си купя. И вината ще е твоя!
Крехкият му самоконтрол се
пречупи.
- Това
е Твоят скапан живот! – изкрещя той. – Прави каквото искаш.
Отчаянието и взе връх. Тя
заби нокти в лицето му и го застави да отстъпи назад. Той успя да я сграбчи за
китките, преди да успее да го издере съвсем. Тя риташе и се дърпаше. Силата и
го изуми. Беше като животинче, което се бореше за живота си, извиваше се и
дереше своя далеч по-силен нападател. Бореха се в тягостната тишина и дори не
осъзнаваха дали го правят за или против нещо. Той я притисна към стената на
килията и ребрата и едва не изпукаха. Успя да освободи едната си ръка и се
нахвърли отново да го дере, усещайки как ноктите и се забиват в лицето му.
- Идън!
– извика той разярено. – Спри!
Изведнъж всичко свърши. Тя
нададе вик и се предаде. Стовариха се заедно на леглото. Едва дишаха. Тя отново
посегна към него, но този път не за да го нарани, а за да се вкопчи в него.
- Моля
те – прошепна тя и притисна устни към неговите. – Моля те, не ме отпращай
отново. Обичам те, Джоуел! Обичам те толкова много. Моля те, моля те...
Усещаше невероятна болка в
гърдите си, сякаш сърцето му наистина се късаше. Кръвта бучеше в главата му,
като ударите на пневматичен чук. Устните на Идън бяха отворени, дъхът и – топъл
и влажен.
- Моля
те – повтори тя за сетен път с променен глас.
Той я прегърна. Целувката им
беше внезапна и дива, със силата на отприщен бенд. Той се претърколи върху нея
и притисна слабото и тяло към леглото. Шепнеше името и дрезгаво и приглаждаше разрошената
и коса назад от лицето, а устните му пареха клепачите и, страните и, отворените
и устни. Неговите бяха брутални в страстта си, притискаха и хапеха нейните, а
ръцете му се плъзгаха по гърдите, бедрата, хълбоците...
Тя плачеше от чувствата,
които напираха в нея и се мъчеше да смъкне дрехите му. Ръцете и търсеха начин
да докоснат кожата му и да се плъзнат по топлата мускулеста плът на гърба му.
Сега ги изгаряше друг огън, по-силен отпреди, по-всепоглъщащ. Тя усети как
кракът на Джоуел се плъзна между бедрата и и той се задвижи срещу нея в
първично движение, на което нейното собствено тяло откликна импулсивно.
Издърпа ризата му трескаво и
усети кожата му до своята. Не спираше да хлипа очите и не виждаха нищо. Той зарови лице в шията и отчаяно. Тя потрепери, когато усети зъбите му, които я
захапаха толкова близо до топлата артерия и опитаха вкуса на крехките и рамене.
- Ухапи
ме пак – шепнеше тя. – О, Джоуел, Джоуел....
Тялото и беше толкова
уязвимо за неговата мощ, че страстта му почти я смазваше. Беше на границата с
болката. Той дръпна фланелката и оголи гърдите и. Идън зарови пръсти в черната
му коса, докато той целуваше вдлъбнатинката между тях. Дъхът му пареше, ласките
му бяха припрени и настойчиви. Той обви с ръце малките и гърди и погълна
възбудените вече зърна. Зъбите и езикът му не спираха да я измъчват.
Тя се изви към него и
притисна гърди към лицето му. Усети острата му брада по нежната си кожа. Не знаеше как да му се отдаде, как да изрази
огромния копнеж, който я изпълваше. Искаше да го обгърне, да го обича, да
изцели наранената му душа....
Джоуел се плъзна надоли и
зарови лице в сатенено меката кожа на корема и.
- Кажи
ми, че ме обичаш – умоляваше го тя. – Кажи ми, кажи ми...
- Обожавам
те! – прошепна той задъхано. – Боготворя те...
Идън стенеше, докато
пръстите му разкопчаваха медните копчета на джинсите и и ги смъкваха надолу по
бедрата и. Трескаво желаеше да е гола и затова се отдели от него за миг.
Захвърли джинсите си настрана, съблече трескаво и останалите си дрехи и се
върна при него гола, с изключение на тюркоазените маниста на шията си.
Обятията му на любовник я
обгърнаха. Устните им се сляха. Докосването на Джоуел между бедрата и беше
шокиращо усещане, което я накара да се изопне като тетива на лък. Дахът застина
в дробовете и. Тя не познаваше усещанията, които изпитваше в момента, но ги
разпознаваше инстинктивно. Неизживени радости, нови, напълно нови. Пръстите му
се плъзнаха между венчелистчетата на нейната женственост и сякаш погалиха
най-дълбоката и същност. Тя усети как се увлажнява от желание и стана толкова
мокра, че сякаш плътта и се разтапяше от докосването му.
Никога преди не беше изпитвала
подобно нещо. Това заличаваше самоличността и, поглъщаше я. Беше повече от
удоволствие. Това беше силен поток, който минаваше през цялото и тяло, река
която извираше от разпукнатата земя.
Полът и вече се бе превърнал
в един нов свят за нея. Сред удоволствието се криеше още по-голямо удоволствие
и дори по-силен център на желанието. Той го откри нежно с вещина и възбудената
тичинка отвърна на докосването на пръстите му, пробуждайки се за живот.
Чувствата взеха връх над Идън и треперещото и тяло се изви от притока на
пламналата кръв.
Идън почувства как открива
цял един нов свят. Ето това. И това. Да, това всъщност бе търсила винаги.
Изведнъж си спомни. Спомни
си как е било досега, как отчаяно е търсила без да намира, как непрекъснато се
е стремяла към удоволствието, което изобщо не е било там, където го е дирила.
Било е тук. Онова, което
никога не беше намерила, но за което винаги бе копняла. Онова, което винаги бе
знаела, откакто го познаваше, че ще и даде.
Сетивата и сякаш
регистрираха приближаването на експресен влак, който свистеше по релсите. Тя се
протегна към него и пръстите и потърсиха колана му. Усещаше, че този път ще
свърши най-накрая. Искаше го вътре в нея, когато това станеше, искаше да го
почувства, да бъде с него, да бъде в нея.
Тя му говореше, умоляваше
го, без да разбира какви думи изричат устата и, нито дали той ги разбира.
Пръстите и го намериха най-накрая, възбуден и твърд, като символ на мощта,
който изпълваше ръката и. Беше страхотно. Тялото му се напрегна върху нейното и
той отметна назад глава от невероятното чувство, което изпита при докосването
и.
- Ела
– помоли го тя, - ела при мен сега.
- Идън
– прошепна той нежно. – О, Идън...
- Сега!
– задъха се тя. – Моля те... ще... ще свърша.
- Да –
прошепна той и целуна страната и. – Да, да, да...
Но той не идваше при нея. Тя
вече се спускаше по гърба на водопада и се понасяше безпомощна по течението.
Защо той не идваше при нея? Искаше да го убеди, да го моли, но думите и се бяха
превърнали в неразбираеми стонове... Беше прекалено късно, помисли си тя
трескаво, прекалено късно...
Чувстваше се така, както
винаги беше знаела, че ще се чувства, дълбоко, в центъра на душата си. Не беше
като хероин, не беше като нищо друго. Имаше начало и край, но между тях лежеше
някаква мистерия. От слабините до вътрешностите и, от гърдите надолу към
бедрата и и оттам обратно към мозъка.
- Ела
при мен – чу се тя да мълви. – Джоуел, ела при мен...
Усети как той поклати глава.
Разтвори замаяно очи и видя агонията, изписана на лицето му. Изпита съжаление
към него, докато оргазмът и все още отзвучаваше на вълни.
- Любов
моя, защо? Какво не е наред?...
- Това
... е... грях.
Инстинктът и подсказа, че не
може да спори с него. Тя се плъзна към него и го пое с уста. Беше солен и топъл
и изпълваше устата и. Тя чу гласа му, разтреперан и все пак екзалтиран. Спомни
си другите пъти, когато беше правила това, но не от любов, а от користно
покорство. Тогава и се струваше, като наказание. Сега беше красиво, свещено...
Тя не искаше да го дразни,
не искаше да му даде повод да и откаже да го направи. Държеше здраво члена му с
ръка и смучеше възбудената глава...
Той извика отново и в
екстаза си тя чу, че вика името и.
Усети началото му както беше
започнало при нея – дълбок вътрешен спазъм. Изведнъж почувства как се изду, как
под пръстите и семето му извира. Тогава
той свърши, на малки капки, солени и гъсти. Тя се притисна към него, когато той
се опита да и се изплъзне и усети потръпването на всеки мускул в тялото му.
Беше го накарала да излее семето си върху нея, защото по този начин искаше да
скрепи акта на единение, който трябваше да осъществят.
Потръпванията на Джоуел
станаха забавени и съвсем замряха. Тя осъзна, че той плаче като дете. Остави
го да се отпусне и прегърна главата му.
- Обичам
те – повтори тя нежно. – Обичам те толкова много...
Той плачеше на гърдите и, а
раменете му се тресяха от безутешна мъка.
Трябваше му известно време,
за да се овладее. Тя го прегръщаше в мечтателно спокойствие, изпълнена от
чудото, което и се беше случило, от промяната, която беше настъпила у нея, от
новите и непонятни усещания, които бе изпитала.
- Това
грях ли беше? – попита го тя, когато най-накрая спря да плаче.
- Не
толкова голям, колкото другия – каза той. Гласът му звучеше безкрайно уморено.
– Но пак е грях.
Тя погали мократа му от пот
коса.
- Защо?
Беше толкова прекрасно.
- Именно
от това се боях. – Той седна великолепен в голотата си. Но лицето му беше
съсипано от мъка. Погледа му беше безкрайно отчаян, когато я погледна. – Ако ти бях казал преди, това никога нямаше
да се случи.
- Да
ми кажеш какво – попита тя.
- Тя е
и моя майка.
Идън затвори очи, за да не
го чува. Чу единствено собствения си глас.
- Коя
е и твоя майка? – макар вече да знаеше отговора и непоносимата мъка да бе
започнала да забива ужасните си нокти в нея.
- Мерседес
Едуард е моя майка. – Кожата и беше студена като лед, а мозакът и – вцепенен. –
Аз съм твой брат, Идън.
из
„Плът и кръв”
на
Мариус Габриел
***
Няма коментари:
Публикуване на коментар