Дъжди...

Дъжди...

Дъжди навън, раздира се земята,

небесното се губи във мъгли,

завива ме красиво тишината,

попивам я докрайно със очи.

Прибирам се във себе си и грея,

с магическите вятърни лъчи,

и знам че пак ще трябва да успея,

безкрайна да остана във зори.

Сериозна съм смълчано устремена,

ужасните прозрения горят,

надеждата се рее разкроена,

но съдниците няма да простят.

Било е приказка превърната в тегоба,

за чистите и искрени души,

пътеката ни днес е вече нова,

не ще допуснем никой да руши.

Посока пак ще бъде добротата,

и любовта окъпана в звезди,

отново ще открием светлината,

от старите забравени мечти.

25.07.2017г.

Елица