събота, 13 януари 2018 г.

Изгубени пространства...






Изгубени пространства...

Изгубват се у мен пространствата,
побрали твойта жадна тишина,
невидимо се скъсват чувствата
и пътят ти към мен и към света.

Наръбените пръсти пак докосват,
познато тяло, ала без крила,
а после прозаично доизносват,
една огромна скътана тъга.

Преглътната е обичта в дълбокото,
не се процежда вече, не лети,
не търси пак неистово високото,
безмълвна като пламъче трепти.

И вятърът горчив я храни атомно,
прехвърля я във своите ръце,
разкъсан  тръгва някак несъзнателно,
към моето измъчено сърце.

Прибирам светлината в сенките,
пробягващи във костния импулс,
остават в мене като шепоти,
по пътя общ, но някак страшно пуст.

И в миг открила с трепет изначалното,
отново ти прощавам гордостта,
обгърната докрай от необятното,
безшумно се превръщам във звезда.

Накрая се пресрещат пак очите ни,
две огнени вселени от мечти,
изпиваме докрай сълзите си,
а слънцето по-истинско блести.

13.01.2018г.
Елица


*****

Няма коментари:

Публикуване на коментар