Powered By Blogger

понеделник, 22 януари 2018 г.

Тъжно...




Тъжно…

Не боледувам. Просто ми е тъжно.
Една голяма пропаст се отвори.
Останах безадресна същност,
залутана сред сложните закони.
Луната ми е страшно непонятна,
а тя те осветява тихо.
Да се завърнеш, знам е вероятно
в едно обичане на сън звънливо.
И все така ти пиша думи –
душата си разголвам чак до кокал,
ала мечтите ми сега са други –
мълча ги като зимен ромол.
Не се стопявам. Още съм във тебе.
Дълбая като свредел. Като рана.
Единствено за мене си потребен.
А аз от теб съм само доразбрана.

22.01.2018г.
Елица


Няма коментари:

Публикуване на коментар