На моста…
При твоя зов се стрелвам и раста,
политам като птица в синевата.
Напредвам тихо. Лекичко боля.
Отключвам до безкрая сетивата.
На моста ме очакваш и блестиш.
Пронизваш ме със погледа си влюбен.
А после със сърцето ми туптиш
в душата ми докрайно пак изгубен.
Достигам те. Протягам ти ръце.
Косите ти погалвам с кротка нежност,
а моето усмихнато лице
те приютява в общата ни вечност.
Стрелките спират своя стръмен ход
прииждаме един във друг вглъбени,
ти пак си моя вятърен пилот
сред купища мечти осъществени.
До утрото оставаме така –
два атома попили без остатък
в космичната омайна равнина
досбъдваща съдбата ни оттатък.
Със първата зора си тръгвам аз,
крилете ни ефирни се стопяват,
остава в тебе моя светъл глас,
а мислите ми пак те притежават.
Със твърдост оцеляваме. Вървим.
В реалното безименни герои.
А някой ден в простор ще се стопим,
преминали житейските завои.
14.03.2018г.
Елица
Няма коментари:
Публикуване на коментар