Игра...

Игра…

Играем сляпо някаква игра,

в която се надбягват световете

и в споделена звездна тишина,

завързваме на възел ветровете.

Герои сме в безименен роман,

за обич, за предателство и вечност,

животът ни от истини огрян,

ни пренаписва в своята безбрежност.

Със птиците сме птици и летим,

докосваме дъгата пак със пръсти,

във други измерения блестим,

преследваме мечтите си тъй дръзки.

Ти все така се смееш и гориш,

стопяваш ме във костите си тленни,

копнежът си към мене все мълвиш,

във песните щастливо съкровени.

Една врата ни чака и мълчи,

пулсира в ритъм с нашата сакралност,

тя ще досбъдне общите следи,

родени сред космическа реалност.

23.05.2018г.

Елица

*****