Не се нагаждам към общото клюкарстване. Мразя конфликтите и сравненията. Вярвам в един свят на противоположностите и затова избягвам скованите и непоколебими в увереността си хора. В приятелствата мразя липсата на лоялност и предателството. Не се разбирам с тези, които не знаят кога да направят комплимент или да кажат окуражителна дума. Преувеличенията ме отегчават и ми е трудно да приема хора, които не харесват животните. И най-вече нямам търпение за хора, които не заслужават моето търпение."
Мерил Стрийп
снимка и
цитат
Клуб
Дамски свят във ФБ
NOTE: Вчера неочаквано търсейки нещо друго се върнах към
едно старо стихотворение за майка ми, което съм писала преди три години и
половина. Странно как през призмата на времето осъзнаваш, че към него момент
Вселената ти е прошепнала дадени неща, тогава си ги разбрал по един начин, а
след време звученето и изводите стават доста различни. Продължавам да съм в
полосата между двата свята. Чувам шепотите и на двата. Времето за вълшебства
наближава. Пристъпваме бавно в подготвителните акорди. Без страх. Времето
уравновесява везните. После безвремието ще го прави. А ние ще сме някъде далеч,
при звездите. Далеч от суетата, конфликтите, всички онези малки неща които ни
правят уязвими и ни нараняват в ежедневието. Силни в своята вечност и
неотменимост. Аз също като Мерил Стрийп отдавна нямам време за губене. Научих
житейските уроци. Преборих наивността и сляпата вяра. Вървя прегърнала
обичането си и споделям себе си на света, но най-вече на хората дишащи в една
тоналност с цвета на душата ми. Приемам различните, не ги виня, не ги осъждам.
Времето за противопоставяне отмина. Съзнанието ми е ориентирано към общото,
главното, толерантността и състраданието. Не мога да обичам тези, които са ме
наранили и предали. Все още съм издигнала високи стени спрямо тях и просто ги
наблюдавам, отдалеч, безмълвна. Друг ще ги наказва за гнета. Може би едва след
възмездието душата ми ще полети веднъж завинаги освободена и пречистена. В
друго измерение. В друг свят. Моя свят.
Ели
Понякога
отвъд...
понякога
се вглеждам със надежда
в
открехната по пътя ми врата
невидим
звън към нея ме отвежда
но
прагът И прекрачвам в тишина
попадам
в чудно хубава градина
със
стар фонтан беседка и трева
затичвам
по алеята щастлива
защото
в края И ме чака Тя
усмихва
ми се после ме прегръща
погалва
ме със бледата ръка
задъхана
я питам в цвят окръжност
„Кога
ще се завърнеш у дома?”
очите
И във моите потъват
и
отразяват кротка самота
„Заминах
си отдавна, дъще,
ала
във тебе винаги трептя.”
повежда
ме по стръмното нагоре
изкачваме
невидима скала
а
там ни чака мъдър звездоброец
надява
ми от ветрове крила
„Политай,
дъще, времето е твое
и
все така обичай радостта,
за
този, който не очаква всъщност,
се
случва най-красиво Любовта.”
„Не
искам, мамо, искам да остана,
да
бъдем само двете във едно.”
„За
този миг, дете, е много рано,
ще
бъде пак каквото е било.”
смълчавам
я за сбогом в синевата
целувам
я по нежното лице
а
после в миг политам към безкрая
на
спящото си огнено сърце
04.01.2013г.
Елица
*****
Прекрасно е, имало е защо да си го спомниш!.. Дан
ОтговорИзтриванеНякакви шепоти от отвъдното, Дан!
ИзтриванеНай-важна е строфата - "Ще бъде пак каквото е било"...
Аз съм дълбоко свързана с майка ми на духовно ниво и ден след ден живея с надежда, Дан! Едно пламъче грее вътре в мен и ми казва бавно и безотказно да вървя по пътя, а той ще ме отведе при нея и всички недоизживени мечти ще се сбъднат...
Благодаря ти за коментара и милите думи!
Ели