Вяра...

Вяра…

Рисувам често твоята душа

със мислите си – вятърни комети

и все не мога аз да разреша,

загадките на двете ни пътеки.

Ти бродиш устремено мълчалив,

побрал във себе си докрай земята

и в нежен ритъм странно причудлив,

във музика превръщаш тишината.

Аз скачам светлоока на въже,

решавам трудни огнени задачи,

а в моето усмихнато небе,

една надежда все звънливо крачи.

През времето ний двамата летим

към общото написано начало,

тегобите накрая ще стопим,

под атомното звездно покривало.

И ще настъпи нова светлина,

красива вечност в костите ще грее,

във тебе ще прелея със дъжда,

а с мене твойта вяра ще се слее.

19.10.2018г.

Елица

*****