Вяра...

Вяра…

Понякога ужасно ме боли,

сърцето се разкъсва на парчета

и търся твойте атомни следи

в просторите на седемте небета.

И плача, плача, като синева,

която във кръвта ти се излива,

а трудната ми огнена съдба,

все по-дълбоко в мене колидира.

Усещам се неистово сирак,

захвърлен там накрая на Земята,

душата е изпълнена със мрак

и глухо стене в ритъм тишината.

Невидими въпросите трептят,

реалното се слива със астрала,

копнежите за тебе се топят,

усещам се беззвучно онемяла.

Тогава пак се вкопчвам в любовта,

онази вечност пазеща духа ми,

подтискам със усилие страха

и пак се втурвам вярна на дълга ми,

защото знам ще дойде светлина,

когато изплатим ний всички грешки,

на нашите предци и на рода

със вярата ехтяща по човешки.

20.09.2018г.

Елица