Сто посоки...

Сто посоки…

Сто посоки във мен се преплетоха

и разбрах тишината тогава,

като мъничка нишка невидима,

ти се свърза с душата ми рана.

Извървях вътре в тебе небетата,

вкусих залък горчивка от хляба,

разтопих се без звук във моретата,

изгорях на прегърбена клада.

После тихо израснах от семето,

посадено в сърцето ти атомно,

преобърнах магически времето,

то се втурна в живота ни вятърно.

Ти постигна спокойствие стенейки,

аз прочистих очите си бисерни,

враговете преборихме греейки

между думи в забравени истини.

Любовта ни спаси от удавяне,

всяка фибра изпълни с достатъчност,

в театралното звездно представяне,

ти и аз образувахме цялостност.

Пренаписахме с тебе съдбата си,

после сбогом си взехме и тръгнахме,

пак разперили мощно крилата си,

вечността във космичното сбъднахме.

04.09.2018г.

Елица

*****