Една
вечер си сърфирах и случайно попаднах на много интересен пост, който ме
провокира да си споделя собствените мисли по изброените в поста сензитивни
пунктове.... Просто моментна осъзната потребност....
Благодаря на повода за постинга - > tajnax.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/11/26/vzeto-na-zaem.857147
Обичах. Имах. Получавах. Давах. Търсех. Намирах. Докосвах. Изгарях. Желаех. Мечтаех. Сънувах. Копнях. Усещах.Тръпнех. Целувах. Живях. Чаках. Надявах се. Гонех. Достигах. Вярвах. Споделях. Летях. Паднах. Плаках. Загубих. Страдах. Сбогувах се. Бях .. И ПАК ЩЕ БЪДА !
Обичах някога на един кръстопът. Обичах на ляво. Обичах на дясно. Обичах изкривените табели сочещи за никъде. Обичах да знам, че се движа към ..... Него.
Имах надежди. Надежди за сбъдване. Надежди за забравяне. Надежди за безвремие насаме със себе си. Надявах се да завали опалов дъжд.
Получавах знаци. Мартеницата от баба ми. Цирковите плакати. Вятърните перки на моето въображение в реалността запечатени от обектива ми. Акробата на сцената, ходещ на ръцете си.
Давах сигнали. Разбрани. Недоразбрани. Стихотворни и прозаични. Писма – изпратени и неизпратени.
Търсех едно сърце. Скрито от разстояния. Изгубено сред звезди. Разпиляно във въображението ми. Усетено с цялото Ми Вътрешно.
Намирах бряг. Лежах на пясъка му дишайки. Оставях стъпки. Омагьосвах вълните. Крих се под кокосовото дърво и в стария храм на някаква древна цивилизация.
Докосвах Го в сънищата си. Изпивах невидимата кръв пулсираща във вените му. Докосвах го с нежност. Ей така, през зеленото на очите ми. В росата на утрото.
Изгарях с мисълта за Него. Превръщах се на прах. Разпилявах се и пак се събирах. Изгарящо раздирах себе си. Изгарящо удавях Неговото Ми.
Желаех Го. Желаех дъха Му. Желаех усещането за Свобода, когато бе наблизо. Желаех отчаяното бягство на двама ни един от друг и един към друг. Желаех Го като дрога от кристална недостатъчност.
Мечтаех за Нас. За космическите пространства, които ни призоваваха. За ветровито-лунни компресирани хаоси. За невъзможността да го направим реално. За магията на Мига.
Сънувах Него в мен. Мен в Него. Себе си летяща над безкрайните слънчогледови полета. Двамата под вчерашния дъжд, къпещ неистовите ни желания. И горчиво солените ни целувки под мъждукащата светлина на уличната лампа.
Копнях да ме докосне с птиците. Да ме полюлее в ръцете си там - в нощите измъчени от студ. Да ми разкаже приказка за мен и вятъра. Да се изгубим в синьото безкрайно. Да танцуваме по тревата в градската градина боси, с разрошени сънени коси, а часовникът да отмерва полунощ.
Усещах цялото Му. Мислите Му сгушени в оня ъгъл от тялото ми, като свита на кълбо обреченост. Желанието Ни за докосване отвъд измеренията. Музиката от неговата китара, която свири Бах-Блекмор. Въпросите му, превърнати в купчини объркани движения на последиците от една случайност.
Тръпнех искаща. Ревнуваща. Изгаряща. Потъваща. Обичаща.
Целувах невидимия Му силует в тъмното. Дъждовните капки стичащи се бавно по стъклото леко пукнато в горния ляв ъгъл. Ненаписаните му писма. Разстоянието от мен до небето, под което някъде там е и Той. Ръцете Му, докоснати в сънищата.
Живях разпъната на кръст от съмнения. Объркана от всичко случващо се. Бягайки ежеминутно до светофара на кръстовището, където винаги свети зелено. С мислите за всичко, което ми е поръчал и трябва да изпълня. Прегърнала надеждата във думите течащи като неспирни водни талази.
Чаках на една спирка. Да задуха северния вятър. Да срещна откраднатото си сърце някъде там – между сън и реалност. Да усетя временността на състоянието безвремие, в което се озовах. Да ми каже Обичам Те.
Надявах се, че това е нещо Истинско. Че Той мисли за мен. Че часовникът свързващ мислите ни ден след ден, час след час, минута след минута, секунда след секунда, не върти стрелките си напразно. Че ме е споходило най-голямото вълшебство. Че ще продължи Вечно.
Гонех мечтите си за Него. Облак номер девет, на който съм щастлива винаги. Лошите хора и мисли. Птиците, по които изпращах мълчаливи послания. Спомените от лятото с неговата топлина и безкрайни слънчеви лъчи, за Всички които Обичат, но най-вече за нас двамата.
Достигах небето. Онова състояние на вътрешна реализирана обичаност, което не познавах до този момент в битието си. Неподозирани начини и места на случване. Средата на път без край. Мястото на срещата с онази Голямата Нечаканата Нетърсената Истинска Любов.
Вярвах на Него. На инстинктите си. На Съдбата. На приятелите си. На годишните времена.
Споделях тревогите си. Обичането си. Лутанията си. Радостта си. Вълшебствата в живеенето ми.
Летях сама. С Него. С вятъра. С птиците. Със звездите.
Падах свободно. Желателно. Копнеещо. Песенно. Адреналинно.
Плаках неистово. В странно смълчаните нощи. Като изгубено дете. Тайно и явно. За Него.
Загубих се в една гора. Дълго следваната посока. Компаса. Следите от Неговата светлина. Време в лутане някъде в тъмното.
Страдах мълчаливо. Влюбено. Крещейки без глас някъде дълбоко вътре в себе си. В есенната мъгла. По стъпките му отпечатани върху осевата линия между преди, сега и после.
Сбогувах се с илюзиите. С миналото. С всичко, което ме е карало да се усещам тъжна по някаква причина. С враговете си. Със страховете си.
Бях Негова. Вълшебно неочаквана. Извикано сънувана. Призована от вятъра. Кристално измислена.
И ПАК ЩЕ БЪДА и вълна, и река, и слънчогледово момиче, и пеперудено кокиче, и песен, и стих, и разстояние, и северно сияние, и затаени мисли, и сняг, и прах, и невидими стъпки, и безадресно случване, и Себе Си най-вече във този свят обречен на Едно Обичане!
Благодаря на повода за постинга - > tajnax.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/11/26/vzeto-na-zaem.857147
Обичах. Имах. Получавах. Давах. Търсех. Намирах. Докосвах. Изгарях. Желаех. Мечтаех. Сънувах. Копнях. Усещах.Тръпнех. Целувах. Живях. Чаках. Надявах се. Гонех. Достигах. Вярвах. Споделях. Летях. Паднах. Плаках. Загубих. Страдах. Сбогувах се. Бях .. И ПАК ЩЕ БЪДА !
Обичах някога на един кръстопът. Обичах на ляво. Обичах на дясно. Обичах изкривените табели сочещи за никъде. Обичах да знам, че се движа към ..... Него.
Имах надежди. Надежди за сбъдване. Надежди за забравяне. Надежди за безвремие насаме със себе си. Надявах се да завали опалов дъжд.
Получавах знаци. Мартеницата от баба ми. Цирковите плакати. Вятърните перки на моето въображение в реалността запечатени от обектива ми. Акробата на сцената, ходещ на ръцете си.
Давах сигнали. Разбрани. Недоразбрани. Стихотворни и прозаични. Писма – изпратени и неизпратени.
Търсех едно сърце. Скрито от разстояния. Изгубено сред звезди. Разпиляно във въображението ми. Усетено с цялото Ми Вътрешно.
Намирах бряг. Лежах на пясъка му дишайки. Оставях стъпки. Омагьосвах вълните. Крих се под кокосовото дърво и в стария храм на някаква древна цивилизация.
Докосвах Го в сънищата си. Изпивах невидимата кръв пулсираща във вените му. Докосвах го с нежност. Ей така, през зеленото на очите ми. В росата на утрото.
Изгарях с мисълта за Него. Превръщах се на прах. Разпилявах се и пак се събирах. Изгарящо раздирах себе си. Изгарящо удавях Неговото Ми.
Желаех Го. Желаех дъха Му. Желаех усещането за Свобода, когато бе наблизо. Желаех отчаяното бягство на двама ни един от друг и един към друг. Желаех Го като дрога от кристална недостатъчност.
Мечтаех за Нас. За космическите пространства, които ни призоваваха. За ветровито-лунни компресирани хаоси. За невъзможността да го направим реално. За магията на Мига.
Сънувах Него в мен. Мен в Него. Себе си летяща над безкрайните слънчогледови полета. Двамата под вчерашния дъжд, къпещ неистовите ни желания. И горчиво солените ни целувки под мъждукащата светлина на уличната лампа.
Копнях да ме докосне с птиците. Да ме полюлее в ръцете си там - в нощите измъчени от студ. Да ми разкаже приказка за мен и вятъра. Да се изгубим в синьото безкрайно. Да танцуваме по тревата в градската градина боси, с разрошени сънени коси, а часовникът да отмерва полунощ.
Усещах цялото Му. Мислите Му сгушени в оня ъгъл от тялото ми, като свита на кълбо обреченост. Желанието Ни за докосване отвъд измеренията. Музиката от неговата китара, която свири Бах-Блекмор. Въпросите му, превърнати в купчини объркани движения на последиците от една случайност.
Тръпнех искаща. Ревнуваща. Изгаряща. Потъваща. Обичаща.
Целувах невидимия Му силует в тъмното. Дъждовните капки стичащи се бавно по стъклото леко пукнато в горния ляв ъгъл. Ненаписаните му писма. Разстоянието от мен до небето, под което някъде там е и Той. Ръцете Му, докоснати в сънищата.
Живях разпъната на кръст от съмнения. Объркана от всичко случващо се. Бягайки ежеминутно до светофара на кръстовището, където винаги свети зелено. С мислите за всичко, което ми е поръчал и трябва да изпълня. Прегърнала надеждата във думите течащи като неспирни водни талази.
Чаках на една спирка. Да задуха северния вятър. Да срещна откраднатото си сърце някъде там – между сън и реалност. Да усетя временността на състоянието безвремие, в което се озовах. Да ми каже Обичам Те.
Надявах се, че това е нещо Истинско. Че Той мисли за мен. Че часовникът свързващ мислите ни ден след ден, час след час, минута след минута, секунда след секунда, не върти стрелките си напразно. Че ме е споходило най-голямото вълшебство. Че ще продължи Вечно.
Гонех мечтите си за Него. Облак номер девет, на който съм щастлива винаги. Лошите хора и мисли. Птиците, по които изпращах мълчаливи послания. Спомените от лятото с неговата топлина и безкрайни слънчеви лъчи, за Всички които Обичат, но най-вече за нас двамата.
Достигах небето. Онова състояние на вътрешна реализирана обичаност, което не познавах до този момент в битието си. Неподозирани начини и места на случване. Средата на път без край. Мястото на срещата с онази Голямата Нечаканата Нетърсената Истинска Любов.
Вярвах на Него. На инстинктите си. На Съдбата. На приятелите си. На годишните времена.
Споделях тревогите си. Обичането си. Лутанията си. Радостта си. Вълшебствата в живеенето ми.
Летях сама. С Него. С вятъра. С птиците. Със звездите.
Падах свободно. Желателно. Копнеещо. Песенно. Адреналинно.
Плаках неистово. В странно смълчаните нощи. Като изгубено дете. Тайно и явно. За Него.
Загубих се в една гора. Дълго следваната посока. Компаса. Следите от Неговата светлина. Време в лутане някъде в тъмното.
Страдах мълчаливо. Влюбено. Крещейки без глас някъде дълбоко вътре в себе си. В есенната мъгла. По стъпките му отпечатани върху осевата линия между преди, сега и после.
Сбогувах се с илюзиите. С миналото. С всичко, което ме е карало да се усещам тъжна по някаква причина. С враговете си. Със страховете си.
Бях Негова. Вълшебно неочаквана. Извикано сънувана. Призована от вятъра. Кристално измислена.
И ПАК ЩЕ БЪДА и вълна, и река, и слънчогледово момиче, и пеперудено кокиче, и песен, и стих, и разстояние, и северно сияние, и затаени мисли, и сняг, и прах, и невидими стъпки, и безадресно случване, и Себе Си най-вече във този свят обречен на Едно Обичане!
!*
Няма коментари:
Публикуване на коментар