Посоки...

28.10.2016г.

Посоки...

Научих се да вървя по пътя с разперени ръце. И да пазя равновесие. Просто следвам посоката. Онова усещане за теб между сезоните. Обичам разлистването ти през пролетта. Събуждането ти за нов живот. Всички онези красиви мигове, които споделяме докато вървим с преплетени ръце между събуждащите се дървета. После следва трепетната полетност на летните топли лъчи. Босите ни стъпки в избуялата трева, когато ме гледаш с толкова много любов, очакване и всеотдайност. Обичам да ме наблюдаваш смълчано, а очите ти да отразяват ослепителния зелен цвят на очите ми, нежното синьо на памучната ми рокля, обвила раздиплената снага и цвета на кафе върху обувките ми с непослушни вързанки. В есенната прохлада се прибирам в себе си. Разпиляностите в света ми се подреждат. Прибирам ги в чекмеджетата за съхраняване на щастие. И се смълчавам. Пиша тихи стихове и рисувам образа ти с изсушени в хербария листа. Всичко е много оранжево и застива. Мъждукащото на прозореца пламъче напомня, че душите ни все така греят в единство и че заспиващата природа ще съхрани обичането през най-тежките месеци от годината. Накрая идва зимата. Покривам се с бяло от главата до петите и светя. А ти ме гледаш и някак смутено, по хлапашки нежно ме целуваш. От целувките ни се раждат вселени. Ветровете обръщат посоките си и някак неусетно ни издигат в най-високото. Студено е, но и толкова красиво. Близо до теб ми е топличко. Чувствам се вълшебна и завършена. Щастлива в своята избраност. В зимата се раждам всеки път. И намирам единствено възможната посока. Тази, която винаги ме връща в твоето сърце. Едно магическо повторение избрано за вечност. В приказка за двама.

Ели   

*****