Готовност за стрелба....

изображение от тук

Снощи преди да заспя прехвърлях телевизионните канали и попаднах на част от ето този филм - Sniper:Reloaded. Не можах да го изгледам, хванах обаче три много интересни сцени, които ме размислиха. Първо главния герой сержант Брандън Бекет се прибра в лагер на американските военни части базиран в Конго, след като целия му отряд беше избит, само той оцелял. Беше спасил една жена и беше ранен.  Поставиха го в лазарета.  При него дойде Ричър Милър – героят на БилиЗейн и му предложи да го прибере обратно в Съединените щати, като му обясни че е дошъл в Конго, в лагера на морските пехотинци по поръчка на бащата на Бекет. Милър беше висш военен, който обучаваше снайперисти и го дадоха как им обяснява действията, които войниците осъществяват при необходимост да стрелят със снайпер и подадени команди за стрелба.  Брандън  отказа да си тръгне и остана да лежи ранен в лазарета. Той категорично отхвърли предложението  да се върне в Щатите и заяви на Ричард Милър, че ще остане в Конго и ще стане снайперист. После стана нощ и го дадоха как докато лежи в леглото и гледа през прозореца небето в болничната стая, отново дойде Ричард Милър и го накара да стане. Бекет се учуди къде ще го води Милър посред нощ, но го последва. Двамата се озоваха в поле с висока до кръста трева. Милър извади снайпер и го даде на Брандън. Накара го да залегне и да се прицели в човек намиращ се на една от наблюдателните охранителни кули на лагера. Бекет се прицели, хвана на мушка мишената. После Милър му подаде команда да стреля, но Бекет въпреки, че държеше мишената на прицел не го направи. Пръста му играеше на спусъка, вдигна си главата и каза на Милър, че има нужда от допълнителна информация и конкретно какво е направила жертвата, за да бъде застреляна. Получи отговор, че се касае до лице, което е шпионин и предава сведения за американските въоръжени сили базирани в Конго на врага. После Милър отново подкани Брандън да стреля по мишената с категоричен тон. Бекет отново се прицели и отново се видя как държи на мушка лицето на наблюдателната кула. Пръста му продължи да играе на спусъка.  Милър продължи да е настоятелен за елеминиране на мишената с думите „Стреляй” повторени със заповеден тон няколко пъти.  След последната изречена дума „Елиминирай мишената” Бекет просто се изправи и отпусна ръката, в която държеше снайпера. Това, което  Ричърд Милър му каза бе „Още не си готов да бъдеш снайперист” и на върнатия въпрос „Защо”, отговорът бе – „Защото снайперистите никога не задават въпроси за мишените.  Те просто изпълняват подадената заповед за стрелба.” След това Милър отвори пълнителя на снайпера и показа на Брандън, че пушката не е заредена с патрони.

Замислих се – дали живота не е по-лесен, когато не ти се налага да вземаш сам решения, а изпълняваш коректно точно и навременно дадените заповеди? Но възможно ли е това, при положение че всеки сам гради собственото битие и дори да не ни се иска непрекъснато се налага да правим избори докато живеем?!  Въпрос на тренинг ли е да подтискаш чувствата и да се съсредоточиш над конкретната задача? Сила на духа, свръхволя, психика приела смъртта като нещо напълно естествено, както и правото да се разпоредиш с човешкия живот.  Изпитват ли чувства снайперистите, когато гледат през мерника? Изпитват ли чувства хората, когато гледат през житейския мерник в бъдещето или пък в миналото, което няма да се повтори вероятно?!  Как разбираш кога си готов да направиш дадена крачка? Да бъдеш снайперист или пък да бъдеш просто човек готов да преследва мечтите си.  В конкретния случай героя не беше готов да изпълни заповедите, а имаше мечта. Зададе прекалено много въпроси, докато държеше мечтата си в ръце и получи отрицателен отговор. Така е и в живота – често се усещаме несигурни. Питаме или пък мълчим питащо. В същото време няма кой да ни даде заповед как да постъпим без да мислим, а ние убедени че постъпваме правилно или пък изобщо без да се замисляме над въпроса грешно-правилно просто действаме. Лутаме се сред поле от въпроси, страхуваме се да направим крачка, за да не се окаже че сме прекрачили в грешната посока.... Кое обаче е грешното? Може би в края на краищата нещата винаги опират до собствената ценностна система и до спазване на правилата, които съзнателно си избрал да спазваш.  Едно е да Искаш, но съвсем различно е да Можеш да бъдеш дадено нещо – искам да съм снайперист, но не мога да бъда такъв без необходимото обучение, без психиката ми да бъде приучена да спазва правилата адекватни за работата на снайперистите. Хладнокравно убийство на човек – при снайперистите, хладнокравно убийство на мечти – при хората въобще, адекватни понятия еквивалентни на дисциплина и съзнателна емоционална резистентност.  Искаш да бъдеш силен и психиката ти да издържа на житейските удари, като вековна скала извисила снага на някоя страшна точка до океана, където си дават среща ураганни ветрове от хиляди посоки и изпепеляващи бури, водни стихии, където няма слънца и всичко се слива в мрачно дълбоко. Вероятно Можеш да имаш всичко това, но едва когато успееш да оцениш по подобаващ начин натрупания житейски опит. Истината е, че това може и да не ти се случи в отредения на този етап житейски път. Остава вярата, че някъде дълбоко у нас всяка емоция, всяко преживяно чувство, всяка ситуация от която сме били част в миговете, в които сме поемали дъх живеейки и в реалността и в сакралното оставят необходимите следи.  И в края на краищата единствено Вселената може да отговори, кога наистина ще бъдем готови за стрелба и коя е истинската ни мишена - > онова случване, онова съприкосновение, което размива границите между житейските понятия за съществуване, помага ни да се почувстваме цялостни и завършени и ни показва, че всичко, което сме, е всъщност един вечен Път в безкрайността - > Път, по който вървим сами, но без страх.... Страх - > просто житейско понятие свързващо крачките извървени между преди, сега и следва, между деня и нощта, между слънцето и луната, между земята и небето, между живеене и умиране, между просто Да Бъдеш в едно пространство без ограничения, без понятия, без изисквания, без усещания, без случвания.... Просто невидим и неусетен път.....

* * * * *