Необходимо
ли е да търсим отражения на самите нас? Докато дишаме нещата просто се
случват. Обективираме мислите си в действия и знаем целите, които преследваме.
Хубаво е да имаме вяра, че поне в някаква степен упражняваме контрол над живота
си. Има обаче отвъд времеви и отвъд контролирани фактори, които по невидим и
непонятен дори за самите нас начин оказват влияние над съществуването ни. В
дните вървим напред по пътя съсредоточени в конкретната реалност. Това, обаче,
не означава че не можем да мечтаем, като мечтите ни се простират и извън
реалността. Много ми допада ето тази мисъл на Халил Джубран: „Desire is half of
life, indifference is half of death”. Желанието да развиваме себе си е
двигателя на човешките отношения. Желанието развива Его-то.
В своя жизнен път човек среща много и различни хора. В едни от тях открива сходни светоусещания, с други е в пълна противоположност, но всички осъществени контакти развиват личната идентичност, развиват Его-то. Сблъсъка на собственото Его с това на Другия може да роди Супер нова, но може и да се превърне в борба за надмощие, в която в края на краищата се ражда първо много тъга, а накрая трайно се настанява безразличие. Всичко зависи от нагласата на двамата, от очакванията които имат от даденото общуване. Обличането на мислите в думи е изключително важно за правилната комуникация и срещуположно разбиране по начина, по който искаме да бъдем разбрани. Животът такъв, какъвто го познаваме в реалността изключва идилията. Ако разгледаме идилията, като кратка поема описваща прост и непринуден живот, то това би означавало че в поемата ще трябва да си измисляме непочерпан от житейския опит сюжет, като в края на краищата от прочетеното няма да научим нищо. Завъртване на житейското колело без смисъл. Ако разгледаме идилията, като картина отразяваща хармоничния живот между човек, животно и околна среда има по-голяма вероятност да намерим смисъл в съществуването на идилията сама по себе си. Дори дадени отношения да са стигнали до степен на развитие, в която ги усещаме като противоборство, то и тази степен на развитие и този начин на случване на нещата са част от самите нас, част от Его-то и изискват единствено Възприемане. Веднъж възприели ги не е сложно да ги анализираме и да ги използваме като отправна точка в развитието на отношенията ни с другото Его. Най-трудно, обаче, се оказва Възприемането (възможната комбинация между отричане и приемане, златна толерантна среда както за минусите, така и за плюсовете). Просто защото душата винаги се мята в двете крайности – на отричане или приемане. Или черно или бяло. А обичайно живеенето е в различни нюанси на сивото, като че ли....
Сродната душа е нещо невидимо за очите. Тя е усещане за принадлежност дистанцирано от физическата обвивка. Неподвластно на физиката. Един човек може да ни привлича физически, да можем да разговаряме с него на най-различни теми, да споделяме проблеми и радости и въпреки това да не е нашата сродна душа. Усещането за сродна душа е да имаш Другия вътре в себе си – без условия за реалност, без очаквания от общуването (ако има такова), просто дишане в едно отвъдвремево пространство, в което изпитваш радост най-вече от факта, че другия съществува и по някакъв начин се е докоснал до твоята Душа. Не случайно определението е „сродна душа”, а не примерно „сродно тяло”, което предпоставя физическо привличане.
И накрая - когато поставяш своите изисквания към Другите – ти ги поставяш съобразно изградени от теб критерии. Но не е задължително критериите да са изработени за конкретната ситуация, може да са принципни. Така че степента на разбиране на това, какво другите искат от нас се предпоставя от това в каква степен познаваме във всички възможни посоки тези Други, но така също и до каква степен сме им позволили Те да ни опознаят. Разковничето може би е в това да дадем шанс на разгърнато взаимно опознаване. При един добър баланс при който всеки говори за потребностите си и вижданията си за случване на живеенето, всичко тече от само себе си и сякаш невидима сила те води и тласка напред. Страха да разкриеш себе си е най-трудно преодолимото препятствие, но единствено необходимия избор да го превъзмогнеш във всяко общуване.
В своя жизнен път човек среща много и различни хора. В едни от тях открива сходни светоусещания, с други е в пълна противоположност, но всички осъществени контакти развиват личната идентичност, развиват Его-то. Сблъсъка на собственото Его с това на Другия може да роди Супер нова, но може и да се превърне в борба за надмощие, в която в края на краищата се ражда първо много тъга, а накрая трайно се настанява безразличие. Всичко зависи от нагласата на двамата, от очакванията които имат от даденото общуване. Обличането на мислите в думи е изключително важно за правилната комуникация и срещуположно разбиране по начина, по който искаме да бъдем разбрани. Животът такъв, какъвто го познаваме в реалността изключва идилията. Ако разгледаме идилията, като кратка поема описваща прост и непринуден живот, то това би означавало че в поемата ще трябва да си измисляме непочерпан от житейския опит сюжет, като в края на краищата от прочетеното няма да научим нищо. Завъртване на житейското колело без смисъл. Ако разгледаме идилията, като картина отразяваща хармоничния живот между човек, животно и околна среда има по-голяма вероятност да намерим смисъл в съществуването на идилията сама по себе си. Дори дадени отношения да са стигнали до степен на развитие, в която ги усещаме като противоборство, то и тази степен на развитие и този начин на случване на нещата са част от самите нас, част от Его-то и изискват единствено Възприемане. Веднъж възприели ги не е сложно да ги анализираме и да ги използваме като отправна точка в развитието на отношенията ни с другото Его. Най-трудно, обаче, се оказва Възприемането (възможната комбинация между отричане и приемане, златна толерантна среда както за минусите, така и за плюсовете). Просто защото душата винаги се мята в двете крайности – на отричане или приемане. Или черно или бяло. А обичайно живеенето е в различни нюанси на сивото, като че ли....
Сродната душа е нещо невидимо за очите. Тя е усещане за принадлежност дистанцирано от физическата обвивка. Неподвластно на физиката. Един човек може да ни привлича физически, да можем да разговаряме с него на най-различни теми, да споделяме проблеми и радости и въпреки това да не е нашата сродна душа. Усещането за сродна душа е да имаш Другия вътре в себе си – без условия за реалност, без очаквания от общуването (ако има такова), просто дишане в едно отвъдвремево пространство, в което изпитваш радост най-вече от факта, че другия съществува и по някакъв начин се е докоснал до твоята Душа. Не случайно определението е „сродна душа”, а не примерно „сродно тяло”, което предпоставя физическо привличане.
И накрая - когато поставяш своите изисквания към Другите – ти ги поставяш съобразно изградени от теб критерии. Но не е задължително критериите да са изработени за конкретната ситуация, може да са принципни. Така че степента на разбиране на това, какво другите искат от нас се предпоставя от това в каква степен познаваме във всички възможни посоки тези Други, но така също и до каква степен сме им позволили Те да ни опознаят. Разковничето може би е в това да дадем шанс на разгърнато взаимно опознаване. При един добър баланс при който всеки говори за потребностите си и вижданията си за случване на живеенето, всичко тече от само себе си и сякаш невидима сила те води и тласка напред. Страха да разкриеш себе си е най-трудно преодолимото препятствие, но единствено необходимия избор да го превъзмогнеш във всяко общуване.
With or without you….
