Без остатък...

Без остатък…

                            на Жоро

По оня бряг аз тичам само с теб –

немирна, боса , облачно възможна,

дъхът ти от дъха ми озарен

най-често ме рисува някак сложна,

с червени диоптрични очила,

с престилка на цветя и меланхолия,

неспазваща солени правила,

ухаеща на мускус и магнолия.

Единствена съм в твоя звезден свят –

обичано копнеещо момиче,

във мъжкия ти светъл необят,

най-често ме римуваш със кокиче.

Мечтите ни досбъдвам с реверанс,

вълшебства сипя в нашата реалност,

дълбоко чувство тлее вътре в нас,

заключва го романтика в сакралност.

Обичам те – немирен луд хлапак,

пожар безмерен в мойта необятност,

докрай ще те желая пак и пак,

при всякаква житейска вероятност.

Ти Слънцето си, аз пък съм Луна,

далечна съм, но също много близка,

във общата нетленна синева

е любовта ни светла и лъчиста.

Докрая своя път ще извървим,

и двама ще сме даже и оттатък,

накрая като стон ще се стопим

изпълнили съдбата без остатък.

13.06.2018г.

Елица

*****

Ако те няма...

Ако те няма…

Ако те няма аз ще се стопя,

ще бъда малка точка във Всемира

и пак към тебе тихо ще летя,

душата ми самотна ще пулсира.

Ще търся твоя дъх аз всяка нощ,

бездумна като огън ще извирам,

на синьото безвремие в залог,

следите си в небесното ще скривам.

Ако те няма моя бял компас,

не ще намира вярната посока,

надеждите копнеещи във нас,

ще се превръщат във река дълбока,

която ще удавя всеки вик

и всеки порив в общата сакралност,

животът ми ще бъде просто миг,

на разрушена вятърна реалност.

Ако те няма моите коси,

ще се посипват в тъмното пространство,

а звездните ни парещи следи,

ще бъдат жертва в нямото пиянство,

на хиляди изгубени мечти,

търкулнати в различните посоки

на монотонни и шептящи дни,

погубени в очите ми дълбоки.

Ако те няма моите криле,

морето ще открадне без остатък,

а  моето тъгуващо сърце,

не ще върви по пътя си нататък.

Ако те няма…

13.06.2018г.

Елица

*****

Атомно и мъдро…

Атомно и мъдро…

Замислено е времето във мен,

стрелките му ме стрелят и оплитат,

в денят ми от безкрая озарен,

надеждите очаквани се скитат.

Пак боса стъпвам в младата трева,

на хиляди глухарчета нашепвам,

отворила докрайно сетива,

със вятъра пречистена потрепвам.

До бистрия поток на вечността,

присядам във красивите си нощи

и в него се оглеждам със душа,

тъй млада съм и трепетна все още.

А птиците ме следват като стон,

крилете ми запазват белостенни,

във техния вълшебен звезден тон,

аз скривам свойте мисли съкровени.

И раждам силна нежна свобода,

създадена от минало и бъдно

и пак съм синоним на светлина,

която грее атомно и мъдро.

13.06.2018г.

Елица

*****