На тези мисли
ме наведе нещо прочетено
в сайта за
стихове…
Забравена…
Стрелки се гонят – осем, три,
небето пак блести със нежност,
били сме истински преди
в забравена отдавна вечност.
Зад рамото ти шепне глас,
върни се в своята безбрежност,
на истината вътре в нас,
трептяща вятърно с копнежност.
Поглеждаш в синия компас,
посоката с поклон намираш,
дървото пази нисък храст,
а ти във хоризонт се взираш.
Прегръщаш слънце и звезди,
политаш волен над полята,
досбъдват се безброй мечти
и пее атомна земята.
Накрая се прибираш в теб,
попил докрайно светлината,
а образа ти на човек,
печат оставя в тишината.
29.08.2018г.
Елица
*****
