Тринадесет...

*****

Мислите (в червено)....

Искам да бъдеш отнесена от чувства. Искам да се издигнеш над всичко. Искам... да викаш от екстаз и да танцуваш като дервиш. Да бъдеш не на себе си от щастие. Любовта е страст... мания. Нещо, без което не можеш да живееш. Защото истината, мила моя e... че няма смисъл да живееш без любов. Да извървиш целия път и да не се влюбиш истински... Все едно - изобщо не си живяла. Трябва да опиташ. Защото ако не си опитал - значи не си живял...

                                                                 Meet Joe Black

---

цитат и снимка

от ~ Страничката на Маги ~ във FB

---

Мислите…

до червено

се нажежават мислите ми

и се пилеят по води

и ветрове

копнеят се превръщат се

в параболи

чертаят

непознати светове

намятат се с воал

от истини

на две реалности

преплетени

от грях

и пак и пак летят

към извори

на вяра на желания

без страх

нозете си издират

до начупване

лекуват ги

единствено звезди

прераждат се

изгрявайки със влюбване

но винаги в познатите

следи

изтляват като огън

от обичане

прошепнат от Луната

във нощта

и чакат знак Зелено

за пресичане

в едно поле попило

радостта

12.09.2013г.

@Eli

:-*

---

 

***

Вълнообразно по съдбовната пътека II....

снимка от архивите на Ели :)

1990-та

Автобуса леко я подрусваше. Предвидливо беше седнала до прозореца и беше взела уокмена. Прелитащите пред погледа И картини на полета, дървета, тук-таме къщи и стада с овце засилваха усещането за безразличие и спокойствие. В слушалките „Ню кидс он дъ блок” припяваха игриво „Степ бай степ, оооо бейбеее” и лекото ненатрапващо се припевче всеки път раждаше миниатюрна усмивка върху бледото лице на Иглика. Съседката и по седалка – Надя беше твърде заета да си върти главата към най-задната част на автобуса и почти не и обръщаше внимание. Все пак там – в дъното, бяха готините момчета от волейболния отбор на училище „Отец Паисий” начело с оня – капитана им – Милен Дончев – със сините очи – мечта за повечето девойки в малкото им градче. Чуеше ли се, че отборът по волейбол на „Паисий” ще играе и голямата спортна зала в градчето се пръсваше по шевовете. Момчетата, разбира се ходеха на мачовете заради играта, заради усещането за адреналин и най-вече, за да се накрещят подобаващо и както по-информираните „вървежни” девойки коментираха – за да изхвърлели навън цялото натрупано, но неизразходвано тестостеронно напрежение. На тия обичайни коментари Иглика често се чумереше. Леле-мале обяснения и чудо! Въртят мотаят – всяка тема до тоя пуст секс я докарват! Момичетата пък посещаваха мачовете, за да бъдат забелязани евентуално от някое хубаво момче сред тичащите напред-назад по терена, за да обменят най-новите клюки за случващото се в училището и в градчето, и чат-пат, за да се накрещят и те като момчетата, но в много по-умерена степен и темпо и с цел единствено привличане вниманието за евентуална последваща свалка в дискотеката на Младежкия дом. Освен момчетата от волейболния отбор в автобуса пътуваха и други спортисти – лекоатлети, имаше плувци, каратисти, шахматисти, че дори и танцьори от една школа по диско танци. Иглика се беше озовала в групата заради три поредни състезания по лека атлетика, на които беше спечелила няколко медала – два на скок височина, три на скок дължина и два на щафетното бягане четири по сто метра. Винаги като си припомнеше емоциите от съботните утрини на малкия градски стадион в последните пет месеца и кръвта и закипяваше. А дори не тренираше непрекъснато. Други занимания заемаха почти цялото и свободно време. Беше се заровила в книгите от световната класическа литература – една поредица събрана от родителите и, занимание пред което всичко друго и изглеждаше тъй незначително и безинтересно. Симпатичния млад учител по физическо – другаря Хаджийски винаги придружаваше отборът на тяхното училище в състезанията. Стоеше близо до нея всеки път, когато се изправеше пред летвата за високия скок или застанеше на пътеката към пясъчника на дългия скок. Съветите му обичайно се изразяваха в това, да бъде спокойна и леко да се ощипе по ръката, преди да се засили и скочи. Нещата се случваха като на магия. Самоощипването превърнало се постепенно в традиция, очевидно беше някаква тайна печеливша рецепта за Иглика. Родителите и всяка събота в ранния час, полуспящи я изпращаха с думите – „Хайде, успехи моето момиче, и на това състезание и да донесеш някой медал”. А тя нарамваше шпайковете и само леко се  подсмихваше – „Най-важно ми е да се разтоваря” – това си мислеше докато крачеше  нагоре към стадиона. После започваше чуденето и кокоренето, когато в късните следобеди Иглика се прибираше щастливо увесила на врата си по два-три медела с изображения на „Хан Аспарух”.  Така неусетно се изтърколиха последните пет месеца и сега през август бе дощло време за лагер на спортистите отличили се в окръжните състезания през изтеклата учебна година. Пътуваха към международния младежки център в Приморско, където се очакваха деца-спортисти от цялата страна. Това беше най-вълнуващото – нови хора, нови запознанства, вероятно и хубави момчета жадуващи да бъдат целунати на лунна светлина, но най-вече очакване за много смях и една изпълнена с радост и приказни случвания ваканция. „Ню кидс он дъ блок” пееха за кой ли път в слушалките, когато Иглика зърна морето. Плажът покрай който се движеше автобуса беше пуст. Вълните се разливаха като пенливо шампанско. Бурно море, с надвиснали дъждовни облаци. Вятърът опъваше чадърите накацали тук-там между пясъчните дюни, ту наляво, ту надясно. Птиците летяха ниско и създаваха усещане за тревожност. Въпреки това гледката беше красива. Глъчката в автобуса беше увеличила децибелите. Момичетата и момчетата разпалено обсъждаха какво ги очаква зад железния портал, пред който автобусът току що беше спрял. Пуснаха ги след проверката, а после последва настаняването. Иглика и Надя – приятелката и от отбора по щафетно бягане и нейна съученичка, се паднаха в едната стая на двойно бунгало в близост до дъбовата гора. Докато се суетяха и разопаковаха багажите скътани в големите спортни сакове, в стаята влезе непознато усмихнато момиче.

-      Здрасти! Казаха да дойда в номер 21 на пето бунгало. Аз съм Мая от Ихтиман. – Мая размаха ръка за поздрав.

-       Иглика, приятно ми е – подаде ръка и се усмихна – това е Надето, уточни посочвайки приятелката си, която в същият момент се опитваше да застели спален чувал върху едно от леглата.

Надя се ухили и също подаде ръка на новопристигналото попълнение в тяхната стая.   

-      Май за тебе остана легълцето под прозореца, ама не се притеснявай – всичко е пружини, ще падне подскачане и подрусване, а най-вероятно и яко скрибуцане. Мятам спалния чувал, защото после смятам и аз самата да се метна отгоре, ей тъй с дрехите барабар и малко да хъркам... ъъъъ ... да спя докато дойде време за обяда.

Иглика и Мая избухнаха в смях.

-      Е, поне ни информира какво ни чака – хъркане-мъркане, госпожа Гръмотевицата на вашето внимание, драги зрители – измайтапи се Иглика, докато се покланяше театрално, сочейки с жест Надето – Ний ще издържим, ти тревоги нЕмай, нали Майче – смигна заговорнически на момичето от Ихтиман, а в отговор тя отново изхихика. Иглика се наведе към сака и извади оттам три малки пакетчета – Черпя ви по едни фъстъчки за добрата среща и хубавите дни, които ни очакват.

Последва подредба на багажа, Надя полегна и скоро заспа, но не захърка както беше заплашила съквартирантките си, а се сви на топчица и равномерното и дишане почти не се усещаше в малкото уютно пространство. Иглика и метна своя спален чувал. Така завито Надето приличаше на сладко бебе. Мая извади скицник и взе да драска нещо в него. Времето съвсем се намръщи. Малко преди часът за обед, заваля. Иглика постоя на верандата пред бунгалото им загледана в дъждовните капчици. Леко почукваха в ритъм на песничката, която този път изпълваше слушалките на ушите и – „Моля те, не си отивай, момиче”. Незнайно защо, докато слушаше, в съзнанието и изплува нещо случило се преди години, сякаш в друг живот. Тя на камъка пред верандата на старата им къща на село, стърчи до красивата пръстена стомна на прабаба и Радина, а от портата през рамо и смигва едно хубавко тъмнооко момче, преди да се изгуби като вятър в просеката. „Уфф, кво беше сега туй...”. Иглика махна пред лицето си с ръка, сякаш да разпръсне мъглата стелеща се пред очите и от внезапно изплувалия спомен. Ударите на камбанката на столовата я върнаха към реалността. Събудиха Надя и после трите, с Мая, се отправиха към централната сграда на лагера за обяд.

Лошото време се стопи, както се беше появило. В следващите дни слънцето се усмихна на морската земя и лагерниците усетиха какво е да живееш в Безвремие. Почти целите дни прекарваха на плажа, вечер имаше лагерни огньове покрай които обсъждаха всевъзможни теми, който можеше свиреше на китара, пееха всеизвестните песни от Бийтълс до родните Щурчета и Сигнали, родиха се приятелства. Често срещана гледка беше в късните следобеди на малките масички под дърветата с пейките, шахматистите от различни краища на страната да спорят при разиграването на една или друга партия, на стадиона в близост до бунгалата се надбягваха лекоатлетите, волейболистите бяха окупирали пясъчното поле с мрежа на плажа – танците им по което се превръщаха във вълшебна гледка за окото и събираха нови и нови почитатели, но най-вълнуващи за Иглика бяха обученията по гребане. Мирисът на морската вода, вятърът в косите и, докато лодката пореше вълните и превръщаше брега в хоризонт, поддържания от кормчията равномерен ритъм на веслата изпълваха дробовете и с онова невероятно усещане за свобода и неограничени възможности на физиката и сетивата. Сякаш беше и птица, и риба, и човек едновременно.   

Беше седмата поредна вечер, а в централната административна сграда, в стола бяха организирали дискотека. Всъщност първо имаше състезания между отборите на градовете – всевъзможни занимателни щури игри, като например да изпиеш чаша вода, докато ръцете ти са завързани на фльонга зад гърба, да изядеш наредени по тялото на партньора в играта бучки захар със завързани очи, да изпееш песен, която никога не си чувал и други такива. Иглика се бе облегнала на стената в близост до импровизираната сцена, заслушана в глъчката която изпълваше залата. Мая се появи изневиделица. В изтеклите дни двете се бяха сближили много – еднакви вкусове за музика, еднакви пацифистични идеи за живеене и отношения между хората и в света като цяло, еднакъв вкус на обличане и куп други съвпадения. Заедно с Мая до Иглика се приближи дребничко момиче – тъмнооко, тъмнокосо, с живи големи очи.

-      Лика, да те запозная с Лада – Мая се усмихна и посочи момичето. – Сблъскахме се на вратата и двете се изтърсихме – аз блея на една страна, тя се беше загледала на друга и бам – блъснахме се, свлякохме се на пода, посмяхме се хубавичко, но пък придобихме добър повод за запознанство и ей ни на – Мая се нахили – Ладе, това е Иглика – знаеш ли ква е бегълка, опс – бегачка и скачалка – да де – скачачка – Иглика се разсмя от обясненията на новата си приятелка. Подаде ръка на момичето.

-      Приятно ми е, Лада, Иглика съм аз.

Момичето наречено Лада се усмихна любезно и отвърна на ръкостискането.

-      И аз тренирам бягане, ама и фехтовка. Може би трябва да спретнем едно мини състезанийце? - в очите на Лада проблеснаха горещи пламъчета.

-      Ъмм, няма проблеми, ще спретнем един надБег още утре ако искаш – Иглика беше отворена към всякакви предложения които биха впрегнали в действие огромният и запас от енергия и положителни емоции – Само да не е много рано сутринта, че тогава обичайно бягам на куц крак и финала винаги ми е мираж – пошегува се с усмивка, на която Лада отговори подобаващо. Трите момичета постояха още известно време в претъпканата зала, но след началото на поредното състезание, което представляваше някакво странно надбягване между отбори от по двама, като единия държеше другия за краката, а втория движейки се на ръце трябваше да завършва ансамбъла наподобяващ човешка количка и целта беше тандемът да стигне колкото се може по-бързо до отсрещния край, където да заобиколи поставен конус и по същия път да се върне на старта, Иглика, Мая и Лада просто излязоха на въздух.

-      Хей, искате ли да се разходим до морето. Може да видим някоя падаща звезда или кораб? – предложи Мая.

-      Аз съм „За” – с усмивка подкрепи предложението Лада.

Иглика просто ги хвана за ръце и трите се затичаха към плажната ивица на 500 метра от лагера. Луната вече беше изгряла и освети стъпките, които трите момичета оставяха в пясъка. Стигнаха до вълните, събуха бързо сандалите, навиха крачолите на дънките и заскачаха подобно самодиви в танц на плиткото във водата. Смееха се и се въртяха, пръскаха се подритвайки с финес водата, пляскаха с ръце и развяваха коси сред вятъра. Бяха като три омагьосани русалки, изплували за кратко на брега под бледата лунна светлина, лудуващи като деца, споделящи мечтите си на звездите и даряващи радост на всеки, който се докосне до тях. Иглика наблюдаваше внимателно Лада. Познаваше я от има – няма дведесеттина минути, а това момиче предизвикваше в сърцето и огромни потоци нежност и радост. След като се наиграха с вълните трите момичета решиха да повървят по брега. Не бяха изминали и тридесет метра, когато в закътано пространство между две пясъчни дюни забелязаха огън, а около него бяха насядали десетина момчета и момичета. Чуваше се мелодия от китара, миришеше и на прясно изпечени картофи. Решиха да се приближат. Групата около огъня ги посрещна усмихната. Седнаха, а три чифта ръце веднага им подадоха пластмасови чинии с току що извадени от жарта картофки. Парата все още се издигаше и създаваше усещане за някакъв окултен ритуал. Момчето с китарата подхвана песен на Крийдънс – „Направих ти магия, защото си моя”.... Иглика слушаше разнежена, обичаше ги тези песни. Често си ги свиреха и пееха с приятелите и.

-      Брат ми може да я свири тая песен също на китара – отрони замислено Лада, докато гледаше с копнеж китариста – Обичам да ми свири, но той повече свири на мадамите си – мелодичното и гласче прозвуча леко ядно...

-      Е, те момчетата като искат да впечатлят някоя мома и изкарват целия наличен арсенал-репертоарски – изхихика Мая.

-      Тъй е да – съгласи се Иглика – аз нали ги виждам тия от нашата компания – китаристите само да метнат китарите в ръцете и всички момичета са техни, ама май на басистите повече се лепят, не знам де... – гласът и прозвуча колебливо.

-      Абе то всъщност батко не свири на всяка и винаги ми е много странен като каже –           „Сега ще изсвиря една стомничка”. И всички се кокорят и чудят за какво става въпрос, а той само леко се усмихва и подкарва песничката.... – сега вече Лада взе да се усмихва – мисълта за брат и, когото толкова обичаше, я стопли някак си в леко ветровитата вечер.  

Споменаването на думата „стомна” накара Иглика да извърти рязко глава. Дори не се замисли как изтреля въпроса в пясъчната тишина разцепвана само от звуците на китарата до огъня и приглушения шум на вълните :

-      Ладюш, сега остава да кажеш и че брат ти се казва Борис!?Хах... – гласът и целеше ирония и шега, но прозвуча леко плачливо.... Не можеше да си обясни защо... Не видя как в тъмното Лада извъртя изумени очи към нея и стресната и върна  въпроса :

-      Точно така се казва, но от къде го знаеш ти, след като се познаваме от няма и час....

Сега беше ред на Иглика да извърти изумен поглед към новата си приятелка. Сърцето и захлопа силно. Май морето беше решило да и напомни за нещо.... от преди....

Следва...

 

03.04.2013

@Eli

 

***

Пролетни измерения ....

Пролет във стъклото....

Във утрото почука Пролетта

и нежно през стъклото се усмихна,

отново ме прегърна радостта,

душата ми сред вятъра притихна.

А после цветовете на деня,

ме следваха по пътища безкрайни,

 роди се пак у мене Любовта,

сред чувствата оказали се трайни.

Щастлива съм под синьото небе

и волна лекокрила като птица,

запазена във нечие сърце,

прелитаща във нощите звездица.

* * * * *

Пролет сред пустиня....

Пролет пее сред пустиня,

в пясъка вода намира,

бели облаци крилати,

вятър по небето прати.

Стъпките вълшебни скрива,

към оазис път намира,

а във коша от звезди,

греят нечии мечти.

Смело следвай ти Съдбата,

Вяра имай във душата,

всичко там е начертано,

и Божествено избрано.

* * * * *

 

* * * * *

Smile :)