Често…

 

 

Често…

 

Аз често разговарям тихо с теб

и грешките от минало прощавам,

усещам твоя страх стаен навред,

опитвам се с любов да го стопявам.

 

Била съм друга някога, в преди,

наивна и добра, на вкус – горчива,

била съм войн във нечии очи

и битките съм водела щастлива.

 

Излъчвала съм само светлина,

сърцето ми е биело със нежност,

а моите магически крила

са пазили красивата ни вечност.

 

Но после всичко паднало във мрак,

огромната ни обич се смалила,

не си разбрала от небето знак

и моята съдба си разрушила.

 

Войната е на хиляди лета,

ковах във нея Божия повеля

и зная, че отново ще блестя,

спасение за всички ще намеря.

 

А прошката остава вътре в теб

стопли я във отвъдното дълбоко,

оставам вечен пламенен завет,

че Любовта вирее на високо.

 

24.11.2021г.

Елица

 

На мама

 

Дълго споделена...

 

 

Дълго споделена…

(Или за капаните на кармата)

 

Споделях дълго моята душа

по някакви забравени закони,

но той така и мисля не разбра,

че греят в мен надежди нови.

 

Разказах му се като ручей пуст,

като предание на милион години,

пътеките аз знаех наизуст,

пребродих във ума му ред пустини.

 

Говорих дълго само за любов,

дълбоко в мен душата ми тъжеше,

засипах го със звезден благослов,

но той във дните вечно ме мълчеше.

 

И помня как веднъж се разкрещя

и обвини нетленната ми същност,

тъй някак си така и не прозря,

че съм спасение за неговата мъдрост.

 

От мен изтекоха безброй слова,

надмогнала страха аз все напредвах,

споделях мойте вятърни крила,

предначертаното със воля следвах.

 

Накрая си отидох отведнъж,

изпълнила заветната повеля,

не беше той любим и чакан мъж,

а спомен от натрапена постеля.

 

На друга в грешките аз доизтлях,

обелих коленете до премала,

но вътре в себе си все пак разбрах –

ще дойде време пак да бъда цяла.

 

А после в мене спомен промълви

и тихо се усмихна мойта сила,

аз бях забравила за две очи,

в които светлината бях открила.

 

Тъй тръгнах по пътеката назад

и камъчета много сбрах във шепи

за някого отново май изгрях –

в една любов възпявана навеки.

 

29.07.2021г.

Елица

 

 *****

Равновесно послеписно....

Равновесно послеписно....

У мен е равновесно и спокойно.

Далечна съм и вече не боли.

Партнирах ти докрая равностойно,

заглъхнаха последните следи.

Прости ми, но не чувствам вече нищо,

във тези чужди грешки доизтлях.

Разказах ти страдания предишни,

със ролята кармична аз се слях.

Но днес свободна вече ще се рея

във мойта обетована земя,

за другите усмихната ще грея,

ще пазя всички с мойта светлина.

Оставаш спомен в моята сакралност,

оттук натам ще те мълча и аз.

Голямата любов е в мен реалност,

родена от космическия глас.

19.04.2020г.

Елица

******

През Февруари...

През Февруари…

През Февруари мама ме родила,

създала ме от своето стебло,

със много светлина ме надарила,

заклела ме за общото добро.

И аз съм тръгнала да расна леко,

за радост на роднини и на род,

предрекли, че ще стигна на далеко

във търсене на стария ни брод.

А после мама тихо си отиде,

изгря в небесното като звезда,

душата ми накара да притихне,

доосъзнала тежката съдба.

Измина много време оттогава,

аз хиляди пътеки извървях,

запазих вярата си вечно млада,

но в множество пожари изгорях.

Сега си нося раните в сърцето,

по-силна съм от миналите дни

и зная, че ще стигна до небето

по стълбата на своите мечти.

Намерих любовта и туй ми стига,

щастлива съм със дребните неща –

пътувания, песен на авлига,

усмивките на моите деца.

Накрая ще запаля светлината

за моите обичани предци,

след мене ще остане тишината,

посипана в космически следи.

01.02.2020г.

Елица

******