Днес...

Днес…

у мене днес се блъскат ветрове

и облаци изплитат свойте мрежи

по моите далечни брегове

се скитат мислите завързани в копнежи

рисувам си самичка светлина

със цветната и същност се завивам

а после сред лъчиста тишина

във себе си бездумна се събирам

душата ми е пееща река

на дъждове сестра и стих безплътен

опъва неуморни тетива

по своя път в мечти изгубен

а ти оставаш звезден послепис

на стъпките ми парещи земята

ще се завърнеш някога на бис

за да прегърнем двама синевата

16.11.2016г.

Елица

На моя бряг оставам аз спасена…

На моя бряг оставам аз спасена…

награда ли си или наказание

за волната ми вятърна душа

едно смълчано огнено признание

ме пази да не падам и греша

летя безплътна в сините простори

с огромните си перлени крила

мечтите ми замислени и нови

чертаят знак за вечна свобода

прегръщам дните скрила всички тайни

във джоба си за смелост и тъга

по стъпките ти знайни и незнайни

аз все така разрошена вървя

не ме вини че още те обичам

макар да си далече във света

във сънищата ти все още тичам –

една безкрайна трепетна вълна

на моя бряг оставам аз спасена

далеч от бури грижи и лъжи

вълшебна съм докрай осъществена

сред сребърните трепкащи звезди

01.11.2016г.

Елица

Един ден...

Неизпратени писма до теб...

Когато нещо се счупи необратимо, как се живее впоследствие със залепените парчета? Научена съм да вярвам в доброто. Имах сляпо доверие в теб, в него, в други хора. Но вярата ми се удари в стени от егоизъм, страх, мълчание. Дори обичта ми е инстинктивна. Помня как се доверих от раз. А ти се изплаши. И ми се наложи да вървя по пътя самичка. Днес, обаче, като че ли съм стигнала. И прозряла, че независимо от спътниците по пътя, накрая оставаме сами и остава да имаме вяра само и единствено в себе си, в гласа на собствената душа, в собствените интуитивни възприятия. Когато губим нещо, не знаем какво всъщност печелим. В живота ми има само едно нещо, което искам да си върна. Майка ми. И вероятно докато дишам ще продължа да вървя бавно и последователно към нея. Иска ми се да вярвам, че има шанс пак да бъда цяла. На теб ти дадох всичко. Или поне това, което е възможно предвид  обстоятелствата. Парченцата от душата ми, в които си отразен. Иска ми се да мога без теб. Но някак .... невъзможно е.  У мен винаги ще има едно очакване, като в края на оня сън, в който вятъра повтори думите ти „Ще те намеря, ще те намеря, ще те намеря”. Намери ме. Аз съм точно в другия ти край. И дишам. Днес се питам какво е той?! Пазител, който така и няма да успее да разбере душата ми. Гард на деветте ми грама, който ме изгуби за някакви си тридесет минути интензивен разговор. Не знам какво изпитвам към него. Беше безприкословна обич и доверие, но сега е просто... празнота.   Не съм очаквала, че той ще направи дадено нещо за мен, защото аз съм направила много неща за тях. Но някак сляпо винаги съм се доверявала на високото му рамо. Вярвала съм, че ме обича безусловно такава каквато  съм – странна, вълшебна, хаотична, ветровита, влюбена в живота и просторна. И че винаги ще е готов да скочи с мен в дълбокото. Да ме следва в странните ми вълшебни траектории на движение. Излъгала съм се. Моята чувствителност се удари в страха му и в липсата му на способност да разбере и оцени свободолюбивата ми магическа природа.  Как ли се живее с усещането за неразбраност и предателство? Тепърва ще разбера. Вероятно и това е част от уроците на настоящото финално съществуване. А фенера на прозореца ми ще започне да свети отново. И дано има път напред. Надеждата ми ще угасне последна.  Май е това. Сега ми е време за прибиране в себе си. В очакване на деня, в който всички разбити парчета ще се съберат и онази прегръдка...

Елица 

*****

PS:

*****

Еднопосочно...

снимка и цитат

страничка Дамски клуб във ФБ

---

Еднопосочно…

(В безкрайността на пето измерение…)

във мислите си тичам все към теб

рисувам облаци подскачам силно

и неусетно във изгряващия ден

аз мигам светофарна в тон – щастливо

докосвам те със своята душа

изпращам ти от свойто вдъхновение

а после бягам падам и греша –

вълшебна съм без всякакво съмнение

летя ефирна тихичко във мен

от радостта ти  късчета отчупвам

във този свят докрай осъществен

аз ежедневно вятърна се случвам

ще бъда просто млада разбери

и твой билет за истина и вечност

във моите посипани следи

е отпечатан знака за човечност

родила съм се ангел със крила

в безкрайността на пето измерение

и в моята космическа съдба

ти си посоката ми – вярвай без съмнение

за малко сме във тази равнина

за да възвърнем земното начало

а после ще си тръгнем в тишина

преобразени в общото единно цяло

20.10.2016г.

Елица