Две копнеещи ръце...

Две копнеещи ръце...

Изписах „Страст”  в карирана тетрадка,

а после я затворих. Замълчах.

История невидима и сладка

в душевното дълбоко аз прибрах.

И продължих по стръмната пътека

на моята изстрадана съдба,

нарамила мечтите си с утеха,

предадох се изцяло на мига.

Така в забрава минаха години.

Достигнах до финала, до ръба,

минутите забързано щастливи,

подпряха мойта гордост във гърба.

Накрая той дойде. Почука. Влезе.

Притихна в мойто търсещо сърце.

В безкрая вятър хала ни отнесе –

при синьото задъхано море.

Отново бяхме птици със посока,

компас за вечност, вяра и небе

една любов красиво светлоока

преплете две копнеещи ръце.

01.11.2018г.

Елица

*****

В полето на красивата надежда...

В полето на красивата надежда...

В полето на красивата надежда,

изливам свойта крехка светлина,

а вятърът немирник ме отвежда,

във друго измерение. Блестя.

Разперват се крилете ми огромни,

политам във небесна синева,

очите ми вълшебно животворни,

намират пътя звезден към дома.

И там далеч на пясъка посядам,

заслушана във морските вълни,

с корали пак косата си пристягам,

а вътре в мене спира да вали.

Настигаш ме – хлапак немирно нежен,

заключил любовта си със мечти,

в кристален свят безоблачно небрежен,

гласът ти в мойте бездни се топи.

Пак става пролет в есенна безкрайност.

Преплитат се следите ни. Горят.

Във някаква очаквана омайност,

душите ни пробудени мълчат.

Оставам вечност в твоята зеница,

извайвам те от огнен хоризонт.

Накрая във небесната матрица

аз скривам общият ни епилог.

01.11.2018г.

Елица

*****