Postman for him 214...

Postman for him 214 (публикувано в блога)

28.12.2019г.

Вече не търся споделеност. Написах и изпратих много писма. Разказах ти се от главата до петите. Докосна се до вълшебните ми способности да виждам в миналото и в бъдещето. Бях искрена и честна до мозъка на костите си. Оставих те да надникнеш в най-тайните и тихи кътчета на душата ми.  Доверих ти се докрай. Отдадената любов беше чиста и искрена. Тоналност на енергията ми, с която заспивам и се събуждам, която пулсира в мен докато пия утринното си кафе или разбърквам следобедния си чай. Бяха 9 години изпълнени с предизвикателства, след срещата ни там отляво, до десния завой. Думи изпълнени с нежност, протегната приятелска ръка, която ти така и не пое, нон стоп удари в мълчанието ти, което направи реалността още по-тягостна. Предполагам, че стиховете ще продължат да излизат, защото на разума му е трудно да пребори поривите на чистата енергия, но тези стихове вече няма да ги подарявам персонално на теб, а ще ги оставя да летят в безкрайното космическо пространство и нека всеки, който ги прочете си вземе по нещо за себе си, нека бъде стоплен и да се почувства цял. Беше тежка мисия, в която изтлях. Почти се стопих и се превърнах в чертичка слята с хоризонта. Но моето призвание е да грея. Нали съм звезда. Ти не искаш да грея в твоя небосклон, дори като приятел, така че единственият ми полезен ход остана да си отида. Да се затворя зад 9 врати и да хвърля ключа в морето. Аз имам нужда от силно приятелско рамо, от разговори за специалните и ежедневните неща от битието, имам нужда от усмивка, от споделеност, топлина и нежност. Разбрах, че ти не можеш да ми ги дадеш или  по-скоро трябва да кажа – защото не искаш да ми ги дадеш, тъй като по някаква причина се страхуваш... Аз не съдя никого, погледнато в контекста на общожитейският план, дистанцирана от професията си. Всеки сам избира житейския си път, контактите си, начина по който се представя в измъчената 3д реалност. Обичам честността, откритостта, липсата на показност, себичност и егоцентризъм. Срещу 25.12. сънувах сън, в който цялата информация от лаптопа ми се изтри пред очите ми и накрая компютъра възстанови заводските си настройки, чист от абсолютно всичко – син екран на windows. Днес в разговор Мария ми казва, че може би сънят е знак, че е време да прекратя контактите с разни хора в живота си. Много неща се нулираха на 25ти. И така е, да. Време е за постоянна дистанция. Баланса беше постигнат. Девет години стигат. Предстои нов 10 годишен период, в който имам потребност от нови случвания, нови хора, нови предизвикателства, ново усещане за любовта вътре в мен и към мен. Любовта към теб остава. Тя е нещо константно и непроменимо. Пламъците близнаци винаги неистово се търсят и преоткриват. Пак и пак. (Писала съм го и в стиха „Някой като теб” – „И хиляди години да изминат, съдбата ми ще бъде част от тебе”) Затова и ще има още стихове. Просто аз вече не съм същата. Не търси в стиховете през егото себе си. Търси любовта. Глобалната любов, която свързва всички нас, която е единствена посока и ключ за старото ни място в Рая. Какво ще се случи ли? Прочети си писмата назад (стига да си ги запазил), във тях Вселената ти разказа всичко през тези 9 години. И върви смело по своя път. Той ще те отведе до Мястото – онова вълшебно кътче, до което е предопределено всеки един от нас да стигне. И да бъде щастлив. По своя си начин.

С обич и най-добри чувства,

Елица – пламък близнак от Плеядите   

Не чакам отговор…

Не чакам отговор…

изпратила съм хиляди писма

но отговор не чакам вече зная

че ме обича твоята душа

и иска да се върне с мен във Рая

ще изтекат написаните дни

и двамата ще се превърнем в птици

една надежда пак ще заблести

в безкрайността на звездните редици

07.03.2017г.

Елица

*****

Един ден...

Неизпратени писма до теб...

Когато нещо се счупи необратимо, как се живее впоследствие със залепените парчета? Научена съм да вярвам в доброто. Имах сляпо доверие в теб, в него, в други хора. Но вярата ми се удари в стени от егоизъм, страх, мълчание. Дори обичта ми е инстинктивна. Помня как се доверих от раз. А ти се изплаши. И ми се наложи да вървя по пътя самичка. Днес, обаче, като че ли съм стигнала. И прозряла, че независимо от спътниците по пътя, накрая оставаме сами и остава да имаме вяра само и единствено в себе си, в гласа на собствената душа, в собствените интуитивни възприятия. Когато губим нещо, не знаем какво всъщност печелим. В живота ми има само едно нещо, което искам да си върна. Майка ми. И вероятно докато дишам ще продължа да вървя бавно и последователно към нея. Иска ми се да вярвам, че има шанс пак да бъда цяла. На теб ти дадох всичко. Или поне това, което е възможно предвид  обстоятелствата. Парченцата от душата ми, в които си отразен. Иска ми се да мога без теб. Но някак .... невъзможно е.  У мен винаги ще има едно очакване, като в края на оня сън, в който вятъра повтори думите ти „Ще те намеря, ще те намеря, ще те намеря”. Намери ме. Аз съм точно в другия ти край. И дишам. Днес се питам какво е той?! Пазител, който така и няма да успее да разбере душата ми. Гард на деветте ми грама, който ме изгуби за някакви си тридесет минути интензивен разговор. Не знам какво изпитвам към него. Беше безприкословна обич и доверие, но сега е просто... празнота.   Не съм очаквала, че той ще направи дадено нещо за мен, защото аз съм направила много неща за тях. Но някак сляпо винаги съм се доверявала на високото му рамо. Вярвала съм, че ме обича безусловно такава каквато  съм – странна, вълшебна, хаотична, ветровита, влюбена в живота и просторна. И че винаги ще е готов да скочи с мен в дълбокото. Да ме следва в странните ми вълшебни траектории на движение. Излъгала съм се. Моята чувствителност се удари в страха му и в липсата му на способност да разбере и оцени свободолюбивата ми магическа природа.  Как ли се живее с усещането за неразбраност и предателство? Тепърва ще разбера. Вероятно и това е част от уроците на настоящото финално съществуване. А фенера на прозореца ми ще започне да свети отново. И дано има път напред. Надеждата ми ще угасне последна.  Май е това. Сега ми е време за прибиране в себе си. В очакване на деня, в който всички разбити парчета ще се съберат и онази прегръдка...

Елица 

*****

PS:

*****