My kind of love…

"Понякога колкото повече мислиш, толкова повече се объркваш. Ето защо, не бива да си блъскаш излишно главата. Това само разваля и усложнява живота. Важните решения се вземат отведнъж."

Ерих Мария Ремарк

---

 

снимка от FB

My kind of love…

Моята любов е светло синя

Парченце от небето над поле

Понякога със залез се гримира

А друг път е усмивка на дете

Тя е вятър скрит в дъждовни капки

Скътания в джоба ми късмет

Трепети накъсани и кратки

Непродупчен в чантата билет

Винаги е мила и разбрана

Търпеливо чака своя миг

Няма да я видиш разпиляна

Порив е и пламък и светлик

Тихичко във нощи ми припява

Гали ме по дългата коса

Приказки за рицари създава

И ми смигва даже да сгреша

Моята любов е част от тебе

Скита по кръвта ти във зори

Тя стрелка е в бързащото време

И копнеж в зелените очи

Просто я пази във свойте мисли

Скрий за нея ключ във лабиринт

Образът когато се избистри

Ще настане времето за спринт

19.10.2013г.

@Eli

---

***

Вглъбяване....

 

*****

Не можем да забравим, когато са намесени усещанията за любов и за разочарование от различни фактори в живеенето. Поглеждаме през рамо и разпръсваме мислите с надеждата да достигнат неизвестен адрес – там някъде под звездното. А после крачим боси в светлото по сивия асфалт, и ден след ден рисуваме надежда във дълбокото. Спъваме се, падаме, отново ставаме, вървим. Неувереност се впива в раменете. Морето е далеч, а равнината пожълтява. Водата се смалява. Запява есен и някак топлината се стопява. Мълчанието крием в шепи. Духът ни оцелява, но на каква цена и до кога? Далечното във себе си усещаш близко, а близкото така далечно…. Дори поезията в тези дни е някак си безшумна, извира, но ритъма и страда…. През октомври миналото става права линия. Очите плачат повече и повече любов е нужна. Търсиш щастието в лицата, които срещаш някъде по пътя. А жиците за кой ли път са лястовичи пристан, от който искаш да погледаш към безкрайното. За да откриеш някого. И птица ставаш, и пак отлиташ в празното. Разперила криле се приютяваш в прегръдката единствена на вятъра. И всичко друго някак избледнява. Настъпва време за вглъбяване.

***

изпих до дъно

чашата горчива

на осъзнатия погрешен път

илюзиите си със трясък счупих

Съдбата

си преметнах я на гръб

боля моментно

някъде във празното

ала по-силна вече съм нали

открих за миг решение в неясното

прошепнато от  вятъра

в зори

@Eli

 

***

Дилеми....

(Размисли в живеенето…)

назъбено минутите отхапват

от вярата ми

късат обичта

и онзи топъл порив

на забрава

отлита и завръща се студа

изпразнено от ветрове

огнище

самотно грачи в нощна

тишина

вървя със боси стъпки по стърнище

а във очите няма светлина

изплаках цялата си сила

във реките

очаквайки прегръдка във дъжда

изчезващ силует

в мъглите

и липсваща в ръката ми ръка

да бъда грешна

някак се научих

прегърнала безкрайната вина

разбиране възможно

не получих

но и това с готовност ще простя

кога изгубихме

магическото чувство

за миг преплело нашите съдби

не искам във душата да е пусто

да няма слънце

в идващите дни

да си отида или да остана

да полетя или пък да вървя

полезен ход май вече

не остана

на граница съм

чуваш ли Съдба

@Eli

                          

The Line....

* * * * *

плаках пак…

за Теб и онова разбиране…

което се изгуби между вятъра…

отдавна…

бях дете, а ти си тръгна…

там – във светлото…

остави ме объркана…

в една полуреалност…

със изкривено от сълзите

съществуване…

с размити по стъклото капки дъжд…

със слънце…

вече незатоплящо…

студено ми е…

много много дни…

но свикнах повече да Вярвам

в себе си…

в сърцето си….

в една душа обречена

на вечно лутане…

някъде към Вечното…

за теб си мисля…

Винаги когато слънчев лъч…

на челото ми в утрото

почука…

до болка вия, плача

и без глас…

опитала от всичко

да се скрия…

И пак Сама ще трябва да реша…

да оцелея

или да изчезна…

в една мечта

за малко ще се приютя…

а после пак

с реалността си

ще се слея…

* * * * *