Вълнообразно по съдбовната пътека III...

снимка Интернет

1994-та

-      Та значи, нали се разбрахме, утре вечер отиваме на дискотека в Ентърпрайз, да го видим най-накрая тоя космически кораб какъв са го спретнали – гласът на  Надя звучеше делово-организационно.

-      Аз съм „За”, усмихнато се включи в разговорът височко слабо момиче, с вързана на конска опашка кестенява коса и живи кадифени очи. Това беше Галето – тяхна съученичка, а с Иглика живееха и в един квартал.

-      Да извикаме поне едно от момчетата с нас, ей тъй за цвят – предложи хихикайки Румяна – приятелката им, която винаги беше информирана за последните новости в градчето, за модерните откъм посещаемост заведения, познаваше хубави момчета и винаги създаваше около себе си шум и позитивно настроение.

-      Аз ... не съм много сигурна дали нашите ще ме пуснат след 22.00 часа навън, Иглика звучеше притеснено.

-      Е, как няма да те пуснат, бе Ликааа, да не сме вече в 7ми клас? Десети сме, може да излезем и да отидем на вечерна дискотека. До кога ще се мъкнеш в този Младежки дом и само ще си гледаш часовника на ръката. Тя дискотеката току почне в 19 и ти след 45 минути трябва да си тръгнеш, за да се строиш в 20 пред входната врата. И къде ти е удоволствието? – гласът на Надя звучеше едновременно и раздразнено и разочаровано.

-      Незнам, Наде, знаеш, аз съм свикнала да се съобразявам с нашите. Не искам да си имам проблеми. Миналия път, след оня поход до Голямото усово, като им казах че после сме се върнали на автостоп в града, само дето баща ми не ме наби. Тюхкаха се, вайкаха се, голяма драма настана – Иглика изглеждаше притеснена – Както и да е, продължи тя – Вие няма да се съобразявате с мен. Уговаряйте се, аз ако успея да издействам разрешение от домашните, се присъединявам в космическата одисея.   

Усмихна се на Надето, която и отвърна с една от нейните смешни муцунки. После си прибра учебниците в раничката и пое към вратата на класната стая. Малко по-късно вечерта, докато вечеряха с майка И и баща И в малката кухня на тристайния апартамент, Иглика реши да подхване разговорът за утрешната петъчна дискотека и евентуално да получи разрешение за излизане.

-      Мамо, нашата групичка от класа се организира утре вечер да прескочи да види какво се случва в тази новата дискотека, дето я направиха в края на миналата година – космическия кораб. Мога ли да ида с тях? – гласа на Иглика звучеше тихо, но настойчиво.

-      Ще ви пуснат ли в заведението след 22 часа след като нямате 18 години – баща и си беше отклонил погледа от сериала, който попиваше задълбочено – някакво поредно италианско мафиотско криминале.

-      А, тя Надя уговорила кака си, дето е студентка и е на 20 години – тя ще ни е придружител. Така били  пускали в дискотеката – като има с групата пълнолетен – Иглика дори не се замисли от къде и хрумна това и как го изтреля пред майка си и баща си.

След тези И думи, последва нещо, което остави Иглика буквално бездумна, тъй като тя се бе подготвила за дълга словесна канонада, в която бе решила да впрегне всевъзможни приоми и техники на убеждаване на родителите си, само и само да получеше заветното разрешение.

-     Ами аз разрешавам, щом голямата сестра на Надя ще идва с вас, добре, моето момиче, иди с приятелките си – тона на баща и беше мек и със звучаща нотка на разбиране и ведрост – да се уточним само за часа, че предварително да сме наясно с майка ти до колко през нощта ще се наложи да будуваме и да те чакаме.

Иглика беше изненадана от реакцията точно на баща си. Всичко беше се случило прекалено лесно. Реши, обаче, да не се замисля и да не анализира. Усмихна се на баща си, който междувременно отново беше загледал италианския полицейски инспектор, който се мъчеше да залови банда автокрадци в напрегната сцена от сериала.

-      Амииии... до колкото разбрах, тя дискотеката започвала в 22 часа. Поне до 1 часа, ако може да остана и после 15-тина минутки докато се приберем пеша – значи между 1 и 15 и 1 и 30 трябва да пристигна. Така става ли? – гласът на Иглика звучеше усмихнато и много по-спокойно, след като вече беше получила разрешението, това което уговаряха в момента бяха не толкова важни подробности. Най-хубавото беше, че щеше да отиде с приятелките си, щеше да бъде вълнуващо – за първи път на заведение, без родителите си, след 22 часа.

Майка И поклати глава, сякаш искаше да каже с жеста – „Почна се – сега ще разрешим до 1 часа, следващия път до 2 часа и така докато започне да се прибира в ранни зори, по първи петли”.

-     Добре – баща и продължаваше да гледа съсредоточено в малкия телевизор, на екрана на който вече се водеше престрелка между полицаи и мафиоти. – Обаче, да те изпрати някой тука до вратата, че нощем с тоя вход, дето не се заключва, малко се притеснявам.

-      А, няма проблеми, тате, те някои от нашите момчета щели да идват, така че все някой ще се прежали да дойде с мен до вратата – Иглика изхихика и смигна заговорнически на баща си. Той не И обърна внимание. После стана, благодари на майка си за вечерята и се отправи към стаята си. Така и се искаше да звънне един телефон на Надето и да и съобщи радостната новина, че на следващата вечер ще бъде с тях, но се налага да уговорят кака и – студентката да дойде с тях, че обичайно лъжите рано или късно виждаха бял свят, а на Иглика не и се искаше да губи доверието на родителите си. Минаваше 22 часа, затова се отказа да звъни. И утре беше ден и имаше предостатъчно време да обсъдят как да уговорят по-голямата сестра на Надя да ги придружи в космическия кораб.

На следващата сутрин още с пристигането в училището Иглика съобщи на Надето възникналия предната вечер спонтанен план. В първият момент Надя се начумери чувайки името на сестра си, но след като поговориха стигнаха до извода, че действително им беше необходим пълнолетен възрастен, защото с техните шестнадесет години нямаше да ги пуснат сами в нощното заведение, знаеха че собствениците строго спазваха правилата заради високите глоби. Едва дочакаха да приключат учебните занятия и по обяд се замъкнаха в апартамента на родителите на Надя. По-голямата И сестра Милена, третокурсничка в Лесотехническия университет в София се беше върнала и четеше за някакъв изпит. Извадиха късмет, но пък оставаше открит въпроса, дали щеше да се съгласи да ги заведе в дискотеката и да гарантира за тях. Разговорът с Милена мина спокойно, по-голямата сестра на Надя бе изключително мил и разбран човек. Не се наложи да я убеждават нито дълго, нито сериозно аргументирано. Тя им сподели, че също И е интересно да види тази нова дискотека, за която се говореше дори в София – ефектното осветление вътре, атмосферата  наподобяваща действително космически кораб, да пийне от коктейлите с интересни наименования и евентуално да срещне някой от старите си приятели. След като въпроса с придружителя бе уреден, трите момичета се заеха да обсъждат какви са подходящите дрехи за нощно заведение. Намеренията на Иглика и Надя бяха да се натанцуват здраво, че да им държи за дълго, защото не се знаеше след колко време щяха да имат отново шанса да се озоват в такова нощно заведение. Решиха да се облекат спортно – с дънки, фланелки, а за удобство в танците – да нахлузят маратонки. А да – и по една горна дреха – суитчъри за нощния хлад, докато се прибират. Заведението започваше да работи в 21 часа, така че Иглика и Надя се уговориха да се срещнат в 20 часа на малкото площадче преди стъпалата отвеждащи към диско клуба, да постоят на пейките с останалите момичета, на които Надя бе поела ангажимент да се обади по телефона, и да си поговорят на въздух, а после да поемат по някое време нагоре.  След тези първоначални  приготовления, Иглика метна отново раницата на рамо и хукна към своя дом. В ранния следобед я очакваше тренировка по лека атлетика, всеки петък ходеше да бяга на малкия градски стадион по 5 километра, а после следваха една поредица скокове в пясъчника, като в интервалите за почивка попиваше с поглед бегачите с препятствия. Имаше едно момче, което от известно време привличаше вниманието И. От Румяна – информираната по всички въпроси тяхна приятелка и съученичка знаеше, че той се казва Владимир, учел с една дузина момичета в Икономическия техникум в градчето им, нямал приятелка все още, обичал спорта и като цяло бил „добро момче”. Иглика не можеше да определи какво точно влага Румката в понятието „добро момче”, но този младеж определено трайно се беше настанил в мислите и. Не беше хубав, дори  по-скоро грозноват, слаб, върлинест, но с изправена стойка, сиво-сини очи, които контрастираха рязко на черната му подстригана до раменете коса. Да, Иглика осъзнаваше, че момчето наистина не беше хубавец, но с нещо привличаше вниманието И и я караше всеки петък да проследява с мълчалив поглед стартовете и финалите му, да се усмихва на себе си запечатвайки всеки миг, в който го докоснеше с поглед,  да се изчервява до уши ако случайно забележеше, че той гледа в посоката, където се намира тя.  Не си правеше абсолютно никакви илюзии. Та той можеше да бъде с което си поиска момиче. Учеше в училище пълно с момичета, в което момчетата бяха единици и стига да пожелаеха тридесет дни в месеца можеха всяка вечер да излизат с различна дама. Беше около 15 часа, когато Иглика стигна до стадиона. Треньорът Михайлов я чакаше и я посрещна с думите :

-      Днеска, тренировката май ще бъде само бягането, че ми излезе една спешна работа. Освен това тия с препятствията като се подредят и ще блокират пистата, а имали някакво състезание след десет дни, международно и ще се наложи да се съобразим и да не им пречим. Ако искаш тръгвай да правиш обиколките, избягай си километрите и ще можеш да си ходиш, Лика. – треньора И се усмихна благо.

Иглика съблече горнището на анцуга, което беше облякла за из път до стадиона, метна го на тревата до едната футболна врата, остана по фланелка. Вятърът облиза кожата на ръцете И и малките косъмчета по тях настръхнаха.  СамА си отмери –  „раз-два” и си даде начален сигнал. Засили се и хукна по дългата керемидено червена писта. Завършваше втората обиколка, когато Го видя. Стоеше на зеления терен, близо до старта за спринтово бягане на 60 метра. От другата страна в метална клетка съхраняваха препятствията, които състезателите редяха собственоръчно по пътеката преди всяка тренировка.  Владимир бе скръстил ръце пред гърдите си и внимателно наблюдаваше трениращите по пистата. Иглика приближи и малко преди да се размине с него, очите им се срещнаха. Погледа на Владимир я хипнотизира до степен, че не видя момчето, което вървеше към нея с гръб, докато влачеше едно от препятствията. Последва сблъсък, след който Иглика се озова по очи на керемидената писта. Веднага притичаха близко стоящи момчета и момичета. Оказа се, че при падането си е ударила главата  в каменния бордюр обкрайчващ футболното поле. Когато дойде на себе си първото нещо, което видя бяха двете сиво-сини очи, за които бе копняла толкова дълго в сънищата си и на яве. Владимир я гледаше с притеснен поглед.

-  Хей, здрасти! – гласът му бе някак приглушен, но и много нежен – Как си? Падна и се удари, дано не е нещо по-сериозно. Ама и той нашия Пешооо... – Владимир не довърши, изправи се от мястото, където бе приклекнал близо до главата на Иглика и се отдалечи за кратко. Върна се с друго момче – с къдрава коса, средно на ръст, което носеше еднолитрова бутилка с вода в ръце.

-   Ехо,  здрасти! Виноват, признавам си веднагически – опита да се пошегува момчето, което очевидно беше въпросния Пешо, но в следващият момент лицето му придоби сериозно изражение. – Леле, виж бе, Влади, ква е бледа. Чакай да я пръсна с малко водица – и изричайки думите Пешо отвори шишето с вода, което държеше в ръце и започна да излива от бутилката течност в едната си длан, с която впоследствие започна да мие лицето на Иглика. Това И помогна да се съвземе напълно. Владимир И подаде ръка и я изправи от тревата.

      -   Аз съм Владимир, приятно ми е, бях наблизо като стана всичко и притичах.

Иглика му подаде ръка.

-  Здрасти. Приятно ми е – Иглика съм аз. Радвам се, че си бил наблизо. А още повече се радвам, че си притичал. – Очите И блестяха. Сбъдваше се чудо, беше в непосредствена близост и разговаряше с момче, с което толкова отдавна искаше да се познава, към което таеше тайни романтични чувства, спрямо което имаше някакви очаквания.

-    Само да си взема горнището на анцуга и ще те изпратя до вас. Опасно е, мисля си, да вървиш сама след претърпяно сътресение. – Владимир се затича и след  по-малко от минута се върна при нея – Да вървим. Днеска няма да играя на „прескочи кобила”, намигна И, а после спонтанно я хвана за лявата ръка и я поведе към изхода на стадиона. Беше по-висок от Иглика с повече от една глава. А ръката му, в която лежеше нейната бе така топла. Повървяха известно време мълчаливи. Хубаво И беше. Мълчанието наруши Владимир :

-        Иглика, ти... в кое от училищата си?

-    Гимназията с преподаване на чужди езици – уча математика с английски. Просто така се случи. – усмихна му се и го погледна крадешком.

-        Аха. Аз съм в Икономиката.

Иглика без малко да му изстреля – да, знам, всичко знам аз за тебе, но се възпря навреме.  Продължи леко да се усмихва. Странна беше тази ситуация, но усещането за сбъдната мечта не я напускаше. Продължиха да вървят хванати за ръце. Минаха почти през целия град, докато стигнат до нейния блок. По пътя постепенно разговорът помежду им потръгна. Неусетно и двамата се отпуснаха. Изпрати я до дома И. Малко преди да се разделят, реши да го попита :

-     Знаеш ли, довечера ще ходим в новата дискотека – космическия кораб. Искаш ли да дойдеш? Все пак ме спаси, трябва да ти се реванширам по някакъв начин.

-      Довечера става. Не съм зает. Да дойда ли да те взема или ако предпочиташ да се срещнем някъде?

-   Срещата с останалите момичета от компанията е на малкия площад до шадравана с птиците. Да се видим там около 20 часа.

Владимир И кимна утвърдително, увери се че тя може да изкачи спокойно и в равновесие стъпалата в малкия вход, после И махна леко с ръка, пророни „до скоро” и неусетно се отдалечи. Останала насаме с мислите си Иглика усети как сърцето И бие до пръсване. Прибра се. Припряно отключи входната врата на апартамента. Имаше нужда да погледне очите си в огледалото, за да осъзнае че не сънува. Огледа стъкленото си отражение, а после се отпусна тежко на дивана в хола. В следващите три часа се остави в прегръдката на съня. Събуди се с леко главоболие. Надигна се и се зае с приготовления за излизането с приятелките си в петъчната вечер. Първо последва душ, после смяна на една дузина дрехи от гардероба, докато накрая избра подходящите за случая, разреса дългите си водопадни коси, сложи малката спортна раничка на раменете си, сбогува се с родителите си и се отправи към шадравана с птиците. Останалите момичета вече се бяха събрали, когато пристигна. Оглеждаше се за Владимир. Той се появи, елегантно изтупан и събра погледите на приятелките И. Надя завъртя въпросителни очи.

-     После ще ти обяснявам кво стана днес на стадиона, Надюш, простооо... той е с мене.  

Надя беше в течение на копнежите и въжделенията на Иглика по това момче и искренно се зарадва при думите на приятелката си. Поеха към Ентърпрайз – кацнал действително като космически кораб на хълма малко по-нагоре от площада, на който се бяха събрали. Сестрата на Надя изпълни уговорката и помогна на всички от компанията да влязат безпрепятствено в дискотеката. Музиката вътре в залата беше силна, но интериорът наистина наподобяваше космическите кораби, които бяха виждали само по филмите. По стените се гонеха разноцветни зайчета, коктейлите в чашите бяха с наситени цветове и изглеждаха буквално като вълшебни, дрехите на посетителите сякаш бяха посипани със сняг – ефект от някаква кръгла блестяща топка, която се въртеше непосредствено над огромният дансинг в центъра на помещението и която хвърляше отражения върху всичко наоколо. Лесно си намериха места, Владимир следваше Иглика по петите и не отделяше поглед от нея. После засвири музиката. Момичетата скочиха и наводниха дансинга. Песните летяха и се разпръсваха като вятър във вълшебното космическо пространство на своеобразния кораб. Иглика дори не разбра как се озова на една платформа от лявата страна на пулта, на който бе дисководещият. Владимир леко се поклащаше отдолу в ритъма на песен на Бон Джоуви. Някъде мярна усмихнатите лица на Надя и Румяна. Помахаха и с ръка. Отговори им.  В един момент дисководещият обяви, че И подарява награда за това, че се е осмелила да танцува на платформата.  Беше и странно, но прие подаръка с усмивка. В следващият момент някак в далечината дочу думите на досководещият, че въпросната вечер подаряват на най-яките танцьори малки стомнички-бърдучета, рисувани от троянски майстори. Протегна ръка и пое своята стомничка. Погледна я за миг – красива, червена, с нарисувани цветя и две птици, а после започна да пада, докато се усещаше все по-лека и по-лека. Невидим воал я обгърна, дочуваше музиката сякаш скрита зад сребърен хоризонт, не виждаше лицата на приятелите си, сякаш изпадна в безтегловност, струваше И се че лежи в зелена трева, лека като перце, а вятър галеше кожата на лицето И. Взираше се с невиждащи очи, усещаше в себе си че търси да открие  небе, но вместо синева и бели облаци видя нечии очи – тъмни живи и любопитни очи и една тръпчинка в средата на брадичката. Момчето, което я гледаше И се усмихваше, а после едва чуто отрони „Хайде ставай, Иглика, мила, че пак искам да пийна от твоята стомна”. Не можеше да разбере какво се случва. Опита се да задържи образа, да проговори, да му каже да почака, да го докосне поне за миг, но единствено усещаше безмълвното дихание в гърдите си... Положи усилие да се надигне.... С мъка отвори очи, а нетърсеният образ се пръсна на парчета, стопи се като мъгла в пространството от цветни кръгове пред погледа И наподобяващи въртящ се пумпал. Клепачите на Иглика затрепкаха. Леко ги открехна, минаха няколко минути докато възприеме сумрака на затвореното помещение под черните ресници и да ги отвори напълно.  Не се чуваше музика. Първо видя очите на Владимир надвесен над лицето И.

-       К..к..к...как....какво... –  стремежа И да зададе въпрос излезе от гърлото И като хрип.

      -     Падна от платформата. Добре, че бях отдолу и те хванах, но явно си изпаднала в безсъзнание от сътресението следобяда. Понякога така се случвало – комоциото от мозъчното сътресение се проявявало след часове. Много се беше развихрила, танцьоркеее...  –  Владимир се опита да се усмихне и пошегува, но по лицето му личеше, че е много притеснен и объркан.

В главата на Иглика се въртеше само един въпрос.

-       С..с...стом... стомна.... – пророни, така че само Владимир я чу.

-     Тук е стомничката, която спечели, цяла е, не се счупи, спокойно... - погали я по разрошените къдрици, разпилени по челото И. Загледа ирисите на очите И, очи които сега го гледаха едновременно с копнеж и с далечност.

После дойде екипът на спешната медицинска помощ и откараха Иглика в градската болница, където И включиха система.

Следва...

 09.04.2013 

 @Eli

 

***

Вълнообразно по съдбовната пътека II....

снимка от архивите на Ели :)

1990-та

Автобуса леко я подрусваше. Предвидливо беше седнала до прозореца и беше взела уокмена. Прелитащите пред погледа И картини на полета, дървета, тук-таме къщи и стада с овце засилваха усещането за безразличие и спокойствие. В слушалките „Ню кидс он дъ блок” припяваха игриво „Степ бай степ, оооо бейбеее” и лекото ненатрапващо се припевче всеки път раждаше миниатюрна усмивка върху бледото лице на Иглика. Съседката и по седалка – Надя беше твърде заета да си върти главата към най-задната част на автобуса и почти не и обръщаше внимание. Все пак там – в дъното, бяха готините момчета от волейболния отбор на училище „Отец Паисий” начело с оня – капитана им – Милен Дончев – със сините очи – мечта за повечето девойки в малкото им градче. Чуеше ли се, че отборът по волейбол на „Паисий” ще играе и голямата спортна зала в градчето се пръсваше по шевовете. Момчетата, разбира се ходеха на мачовете заради играта, заради усещането за адреналин и най-вече, за да се накрещят подобаващо и както по-информираните „вървежни” девойки коментираха – за да изхвърлели навън цялото натрупано, но неизразходвано тестостеронно напрежение. На тия обичайни коментари Иглика често се чумереше. Леле-мале обяснения и чудо! Въртят мотаят – всяка тема до тоя пуст секс я докарват! Момичетата пък посещаваха мачовете, за да бъдат забелязани евентуално от някое хубаво момче сред тичащите напред-назад по терена, за да обменят най-новите клюки за случващото се в училището и в градчето, и чат-пат, за да се накрещят и те като момчетата, но в много по-умерена степен и темпо и с цел единствено привличане вниманието за евентуална последваща свалка в дискотеката на Младежкия дом. Освен момчетата от волейболния отбор в автобуса пътуваха и други спортисти – лекоатлети, имаше плувци, каратисти, шахматисти, че дори и танцьори от една школа по диско танци. Иглика се беше озовала в групата заради три поредни състезания по лека атлетика, на които беше спечелила няколко медала – два на скок височина, три на скок дължина и два на щафетното бягане четири по сто метра. Винаги като си припомнеше емоциите от съботните утрини на малкия градски стадион в последните пет месеца и кръвта и закипяваше. А дори не тренираше непрекъснато. Други занимания заемаха почти цялото и свободно време. Беше се заровила в книгите от световната класическа литература – една поредица събрана от родителите и, занимание пред което всичко друго и изглеждаше тъй незначително и безинтересно. Симпатичния млад учител по физическо – другаря Хаджийски винаги придружаваше отборът на тяхното училище в състезанията. Стоеше близо до нея всеки път, когато се изправеше пред летвата за високия скок или застанеше на пътеката към пясъчника на дългия скок. Съветите му обичайно се изразяваха в това, да бъде спокойна и леко да се ощипе по ръката, преди да се засили и скочи. Нещата се случваха като на магия. Самоощипването превърнало се постепенно в традиция, очевидно беше някаква тайна печеливша рецепта за Иглика. Родителите и всяка събота в ранния час, полуспящи я изпращаха с думите – „Хайде, успехи моето момиче, и на това състезание и да донесеш някой медал”. А тя нарамваше шпайковете и само леко се  подсмихваше – „Най-важно ми е да се разтоваря” – това си мислеше докато крачеше  нагоре към стадиона. После започваше чуденето и кокоренето, когато в късните следобеди Иглика се прибираше щастливо увесила на врата си по два-три медела с изображения на „Хан Аспарух”.  Така неусетно се изтърколиха последните пет месеца и сега през август бе дощло време за лагер на спортистите отличили се в окръжните състезания през изтеклата учебна година. Пътуваха към международния младежки център в Приморско, където се очакваха деца-спортисти от цялата страна. Това беше най-вълнуващото – нови хора, нови запознанства, вероятно и хубави момчета жадуващи да бъдат целунати на лунна светлина, но най-вече очакване за много смях и една изпълнена с радост и приказни случвания ваканция. „Ню кидс он дъ блок” пееха за кой ли път в слушалките, когато Иглика зърна морето. Плажът покрай който се движеше автобуса беше пуст. Вълните се разливаха като пенливо шампанско. Бурно море, с надвиснали дъждовни облаци. Вятърът опъваше чадърите накацали тук-там между пясъчните дюни, ту наляво, ту надясно. Птиците летяха ниско и създаваха усещане за тревожност. Въпреки това гледката беше красива. Глъчката в автобуса беше увеличила децибелите. Момичетата и момчетата разпалено обсъждаха какво ги очаква зад железния портал, пред който автобусът току що беше спрял. Пуснаха ги след проверката, а после последва настаняването. Иглика и Надя – приятелката и от отбора по щафетно бягане и нейна съученичка, се паднаха в едната стая на двойно бунгало в близост до дъбовата гора. Докато се суетяха и разопаковаха багажите скътани в големите спортни сакове, в стаята влезе непознато усмихнато момиче.

-      Здрасти! Казаха да дойда в номер 21 на пето бунгало. Аз съм Мая от Ихтиман. – Мая размаха ръка за поздрав.

-       Иглика, приятно ми е – подаде ръка и се усмихна – това е Надето, уточни посочвайки приятелката си, която в същият момент се опитваше да застели спален чувал върху едно от леглата.

Надя се ухили и също подаде ръка на новопристигналото попълнение в тяхната стая.   

-      Май за тебе остана легълцето под прозореца, ама не се притеснявай – всичко е пружини, ще падне подскачане и подрусване, а най-вероятно и яко скрибуцане. Мятам спалния чувал, защото после смятам и аз самата да се метна отгоре, ей тъй с дрехите барабар и малко да хъркам... ъъъъ ... да спя докато дойде време за обяда.

Иглика и Мая избухнаха в смях.

-      Е, поне ни информира какво ни чака – хъркане-мъркане, госпожа Гръмотевицата на вашето внимание, драги зрители – измайтапи се Иглика, докато се покланяше театрално, сочейки с жест Надето – Ний ще издържим, ти тревоги нЕмай, нали Майче – смигна заговорнически на момичето от Ихтиман, а в отговор тя отново изхихика. Иглика се наведе към сака и извади оттам три малки пакетчета – Черпя ви по едни фъстъчки за добрата среща и хубавите дни, които ни очакват.

Последва подредба на багажа, Надя полегна и скоро заспа, но не захърка както беше заплашила съквартирантките си, а се сви на топчица и равномерното и дишане почти не се усещаше в малкото уютно пространство. Иглика и метна своя спален чувал. Така завито Надето приличаше на сладко бебе. Мая извади скицник и взе да драска нещо в него. Времето съвсем се намръщи. Малко преди часът за обед, заваля. Иглика постоя на верандата пред бунгалото им загледана в дъждовните капчици. Леко почукваха в ритъм на песничката, която този път изпълваше слушалките на ушите и – „Моля те, не си отивай, момиче”. Незнайно защо, докато слушаше, в съзнанието и изплува нещо случило се преди години, сякаш в друг живот. Тя на камъка пред верандата на старата им къща на село, стърчи до красивата пръстена стомна на прабаба и Радина, а от портата през рамо и смигва едно хубавко тъмнооко момче, преди да се изгуби като вятър в просеката. „Уфф, кво беше сега туй...”. Иглика махна пред лицето си с ръка, сякаш да разпръсне мъглата стелеща се пред очите и от внезапно изплувалия спомен. Ударите на камбанката на столовата я върнаха към реалността. Събудиха Надя и после трите, с Мая, се отправиха към централната сграда на лагера за обяд.

Лошото време се стопи, както се беше появило. В следващите дни слънцето се усмихна на морската земя и лагерниците усетиха какво е да живееш в Безвремие. Почти целите дни прекарваха на плажа, вечер имаше лагерни огньове покрай които обсъждаха всевъзможни теми, който можеше свиреше на китара, пееха всеизвестните песни от Бийтълс до родните Щурчета и Сигнали, родиха се приятелства. Често срещана гледка беше в късните следобеди на малките масички под дърветата с пейките, шахматистите от различни краища на страната да спорят при разиграването на една или друга партия, на стадиона в близост до бунгалата се надбягваха лекоатлетите, волейболистите бяха окупирали пясъчното поле с мрежа на плажа – танците им по което се превръщаха във вълшебна гледка за окото и събираха нови и нови почитатели, но най-вълнуващи за Иглика бяха обученията по гребане. Мирисът на морската вода, вятърът в косите и, докато лодката пореше вълните и превръщаше брега в хоризонт, поддържания от кормчията равномерен ритъм на веслата изпълваха дробовете и с онова невероятно усещане за свобода и неограничени възможности на физиката и сетивата. Сякаш беше и птица, и риба, и човек едновременно.   

Беше седмата поредна вечер, а в централната административна сграда, в стола бяха организирали дискотека. Всъщност първо имаше състезания между отборите на градовете – всевъзможни занимателни щури игри, като например да изпиеш чаша вода, докато ръцете ти са завързани на фльонга зад гърба, да изядеш наредени по тялото на партньора в играта бучки захар със завързани очи, да изпееш песен, която никога не си чувал и други такива. Иглика се бе облегнала на стената в близост до импровизираната сцена, заслушана в глъчката която изпълваше залата. Мая се появи изневиделица. В изтеклите дни двете се бяха сближили много – еднакви вкусове за музика, еднакви пацифистични идеи за живеене и отношения между хората и в света като цяло, еднакъв вкус на обличане и куп други съвпадения. Заедно с Мая до Иглика се приближи дребничко момиче – тъмнооко, тъмнокосо, с живи големи очи.

-      Лика, да те запозная с Лада – Мая се усмихна и посочи момичето. – Сблъскахме се на вратата и двете се изтърсихме – аз блея на една страна, тя се беше загледала на друга и бам – блъснахме се, свлякохме се на пода, посмяхме се хубавичко, но пък придобихме добър повод за запознанство и ей ни на – Мая се нахили – Ладе, това е Иглика – знаеш ли ква е бегълка, опс – бегачка и скачалка – да де – скачачка – Иглика се разсмя от обясненията на новата си приятелка. Подаде ръка на момичето.

-      Приятно ми е, Лада, Иглика съм аз.

Момичето наречено Лада се усмихна любезно и отвърна на ръкостискането.

-      И аз тренирам бягане, ама и фехтовка. Може би трябва да спретнем едно мини състезанийце? - в очите на Лада проблеснаха горещи пламъчета.

-      Ъмм, няма проблеми, ще спретнем един надБег още утре ако искаш – Иглика беше отворена към всякакви предложения които биха впрегнали в действие огромният и запас от енергия и положителни емоции – Само да не е много рано сутринта, че тогава обичайно бягам на куц крак и финала винаги ми е мираж – пошегува се с усмивка, на която Лада отговори подобаващо. Трите момичета постояха още известно време в претъпканата зала, но след началото на поредното състезание, което представляваше някакво странно надбягване между отбори от по двама, като единия държеше другия за краката, а втория движейки се на ръце трябваше да завършва ансамбъла наподобяващ човешка количка и целта беше тандемът да стигне колкото се може по-бързо до отсрещния край, където да заобиколи поставен конус и по същия път да се върне на старта, Иглика, Мая и Лада просто излязоха на въздух.

-      Хей, искате ли да се разходим до морето. Може да видим някоя падаща звезда или кораб? – предложи Мая.

-      Аз съм „За” – с усмивка подкрепи предложението Лада.

Иглика просто ги хвана за ръце и трите се затичаха към плажната ивица на 500 метра от лагера. Луната вече беше изгряла и освети стъпките, които трите момичета оставяха в пясъка. Стигнаха до вълните, събуха бързо сандалите, навиха крачолите на дънките и заскачаха подобно самодиви в танц на плиткото във водата. Смееха се и се въртяха, пръскаха се подритвайки с финес водата, пляскаха с ръце и развяваха коси сред вятъра. Бяха като три омагьосани русалки, изплували за кратко на брега под бледата лунна светлина, лудуващи като деца, споделящи мечтите си на звездите и даряващи радост на всеки, който се докосне до тях. Иглика наблюдаваше внимателно Лада. Познаваше я от има – няма дведесеттина минути, а това момиче предизвикваше в сърцето и огромни потоци нежност и радост. След като се наиграха с вълните трите момичета решиха да повървят по брега. Не бяха изминали и тридесет метра, когато в закътано пространство между две пясъчни дюни забелязаха огън, а около него бяха насядали десетина момчета и момичета. Чуваше се мелодия от китара, миришеше и на прясно изпечени картофи. Решиха да се приближат. Групата около огъня ги посрещна усмихната. Седнаха, а три чифта ръце веднага им подадоха пластмасови чинии с току що извадени от жарта картофки. Парата все още се издигаше и създаваше усещане за някакъв окултен ритуал. Момчето с китарата подхвана песен на Крийдънс – „Направих ти магия, защото си моя”.... Иглика слушаше разнежена, обичаше ги тези песни. Често си ги свиреха и пееха с приятелите и.

-      Брат ми може да я свири тая песен също на китара – отрони замислено Лада, докато гледаше с копнеж китариста – Обичам да ми свири, но той повече свири на мадамите си – мелодичното и гласче прозвуча леко ядно...

-      Е, те момчетата като искат да впечатлят някоя мома и изкарват целия наличен арсенал-репертоарски – изхихика Мая.

-      Тъй е да – съгласи се Иглика – аз нали ги виждам тия от нашата компания – китаристите само да метнат китарите в ръцете и всички момичета са техни, ама май на басистите повече се лепят, не знам де... – гласът и прозвуча колебливо.

-      Абе то всъщност батко не свири на всяка и винаги ми е много странен като каже –           „Сега ще изсвиря една стомничка”. И всички се кокорят и чудят за какво става въпрос, а той само леко се усмихва и подкарва песничката.... – сега вече Лада взе да се усмихва – мисълта за брат и, когото толкова обичаше, я стопли някак си в леко ветровитата вечер.  

Споменаването на думата „стомна” накара Иглика да извърти рязко глава. Дори не се замисли как изтреля въпроса в пясъчната тишина разцепвана само от звуците на китарата до огъня и приглушения шум на вълните :

-      Ладюш, сега остава да кажеш и че брат ти се казва Борис!?Хах... – гласът и целеше ирония и шега, но прозвуча леко плачливо.... Не можеше да си обясни защо... Не видя как в тъмното Лада извъртя изумени очи към нея и стресната и върна  въпроса :

-      Точно така се казва, но от къде го знаеш ти, след като се познаваме от няма и час....

Сега беше ред на Иглика да извърти изумен поглед към новата си приятелка. Сърцето и захлопа силно. Май морето беше решило да и напомни за нещо.... от преди....

Следва...

 

03.04.2013

@Eli

 

***