Изгубени...

Изгубени...

Изгубена съм тихичко във теб

С бездумния ти глас заспивам

Душата ти усещам аз навред

В това усещане покой намирам

Изгубен си във моя звезден свят

Сред думите ми като стон се скиташ

От моя дух духа ти е огрят

Утеха във следите ми намираш

За нас е вечност думата любов

Живеем в равновесни коловози

Ще ни пресрещне кръстопът Живот

В космичните магически чертози

15.12.2016г.

Елица

*****

Hey Hey My My...

Hey hey, my my
Rock and roll can never die
There's more to the picture
Than meets the eye.
Hey hey, my my.

***

До края на живота ни...

 

снимка Интернет

---

До края на живота ни...

Разбива се със трясък тишината

Стоиш самотен под едно небе

Потънала е нейде светлината

Заключена в любимото сърце

Безмълвен сричаш слънчеви копнежи

Рисуваш с мисли по небесен свод

Начупените в зимата стремежи

На пролет ще намерят своя брод

Една надежда лунно заблестява

Целува те по устните в нощта

Прошепвайки ти „Любовта спасява

Повярвай ми не мога да греша”

Очи затваряш яхваш ветровете

Понасяш се през дивни светове

Измокрен си до кости в дъждовете

И заледен във бели снегове

Но споменът останал във душата

Ще топли пътя ти наяве и в съня

До края на летежа ти Съдбата

Водач ще бъде към една врата

А там зад нея Тя ще те очаква

Със дългите си спуснати коси

При всяка ваша среща ще заплаква

А  сълзите и ще са извор на реки

Така ще бъде Винаги в живота

Когато осъзнаеш този дар

Частица си от другия с посока

Пришита във Вселенския  хастар

25.01.2014г.

@Eli

---

***

Да я откраднеш...

 

---

Да я откраднеш...

"Красива и умна жена не се намира случайно,
трябва да си я откраднеш от този, който не я заслужава!"
 

/Светослав Трайков/

Летеше. Устремено в среднощния мрак. Докосваше звездите с дъха си. Проблясваше като едва видима светкавица над хребетите. Със зеници отразяваше корите на дърветата в притихналите борови гори. Кацаше за кратко, за да отпие глътка живителна сила от сребристите на лунна светлина води на реките. И после пак летеше. И летеше. Крилете му чертаеха параболи. Въртяха полегналите осморки на безкрайността. Поемаше дълбоко дъх и се издигаше над облаците. После стремително се спускаше в най-ниското. Други птици го следваха за кратко, но после оставаха назад. Като листа разпилени по вятъра. Скоростта се увеличаваше. А дирите му се  превръщаха в дъждовни капки. Пееше му се, но душата мълчеше. Летеше. Пренасяше мечтите в друго измерение. Редеше ги по напрашените рафтове на надеждата.  Впиваше нокти в твърди скали. Набождаше пера в смълчани треви. Клепачите му натежаваха и заспиваше за няколко милисекунди. А после отново се стрелваше в безкрайното. С копнеж към желаното някъде.  Обсебен от ритъма на кръвта завихрен в едно сърце. Чуваше го през ноктите си. И през човката си. И през погледа на скитник над полетата. Пресъхнаха страховете му. Стопиха се съмненията му. Изтляха солените сълзи в езерцата от минало. Летеше изпънат като струна. Като опънати тетива. Като рапира. Препускаше със вятъра. И вятър беше. Шептеше на кометите. Комета беше. Пътуваше през времето и пространството. И време беше. Променяше себе си. Променяше и света.

Тя спеше и сънуваше концентричните кръгове от ехото на камък хвърлен във смълчани води. Стоеше боса и премръзнала на брега. Взираше се в отражението си. Венецът от жълти глухарчета единствено топлеше косите и. Бялата ленена риза до глезените с пъстри шевици по края на ръкавите ту се издуваше от вятъра, ту прилепваше плътно и очартаваше снагата и. Плачеше, а сълзи не потичаха. Говореше, а сноп от думи на прозвънваше. И сякаш дочула нечий зов разстлан по водите, протегна дясна ръка право напред. Във очакване. Луната огря пръстите и, а само след миг огромна птица долетя и кацна по протежението на лъчевата кост. Заби огромните си нокти в меката И кожа. Остави отпечатъци и кървави бразди. Но не болеше. Зеления И поглед срещна две очи. Две дълбоки очи от двете страни на заострена човка.  Заскита във тях... А после... Внезапно птицата разпери криле. Обгърна я. Стопли я. Претопи я. Превърна я в музика. Завъртяха се в пирует и поеха нагоре. По невидима спирала. Танцувайки.Открадна я.... Бе четири часа след полунощ. Камбаната на градския часовник счупи мрака. Два силуета – той и тя. Изчезнаха. Един във друг преляли без остатък.

Епилог

Утринното слънце го целуна по носа. Разтърка очи и отново засвети. Обърна поглед към разпиляната по възглавницата до него чуплива дълга мека коса. Усмихна се и пак благодари, че още можеше да я нарича „моя”.  Погали я едва чуто. Тя само леко се усмихна с ъгълчетата на устните си. Промърмори в съня  и продължи да диша равномерно. Някой пусна радиото в съседите. Разнесе се гласът на Аксел – „Искаш любов... Едно чувство дълбоко във тебе...Любовта... е нещото, което не можеш да скриеш...Искаш Любов... спасението във очите ти... Любовта... е нещото, което не можеш да скриеш...” Надигна се... Време беше пак за път... Оня най-дългия... Към собствената и единствено възможна пулсираща Истина...

15.09.2013г.

@Eli

:-*

---

 

***