Вълнообразно по съдбовната пътека IV....

снимка от НЕТ-а

1995-та

Наближиха последните училищни дни. Вълненията естествено бяха свързани най-вече с предстоящите балове. Момичетата обсъждаха тоалети и прически, момчетата бях заети да си избират дами, на които да бъдат кавалери. Еуфорията не подмина и компанията, с която се движеше преимущестевно и Иглика от около година. Всъщност неусетно в нейна основна компания се беше превърнал Владимир. Връзката между двамата продължаваше вече близо година. Двамата бяха далеч един от друг само докато траеха учебните часове поради разстоянието между двете училища, в които учеха и които буквално бяха разположени в двата срещуположни края на града и разбира се нощем, когато всеки се прибираше при родителите си. Иглика често се чудеше и разсъждаваше на ум над въпроса как така Влади, както го наричаше тя, за толкова кратко време се бе превърнал в толкова важен фактор за живота И. Обичаше да бъде с него. Да си говорят за интересните прочетени книги, да спорят кой е по-добрият поет – Яворов или Смирненски, да коментират последното проведено лекоатлетическо състезание и съответно загубите или победите на любимите си спортисти,  да вървят хванати за ръка по страничните алеи на градския парк или да се прегръщат и целуват на малките закътани пейки, близо до големия паметник. Целувките – едно от най-хубавите неща на постоянната и романтична връзка, както бе открила още в началото на запознанството си с Владимир, Иглика. Често лежейки в тишината на нощта с вперени в тавана големи очи си припомняше онази септемврийска вечер, когато след края на един от поредните рок концерти на които бяха ходили заедно Владимир я изпрати до блока на родителите И, а в тъмното на входа след като се бяха разделили и тя му беше казала „Чао” дарявайки го с една от най-пленителните си усмивки и бе понечила да се качи на първото стъпало, той внезапно я бе хванал и дръпнал за ръката и така неочаквано Иглика се бе озовала в прегръдките му. Владимир лекичко я придърпа. Без да отхлабва захвата си я бе изместил няколко градуса в дясно, бе прилепил гърба и до стената на входа и преди Иглика да успее да отрони звук, бе докоснал с много нежност набъбналите И от неочакваност устни. Отначало я целуна веднъж, едва доловимо, леко шептящо, но много бързо след първоначалният миг на вцепенение от връхлетялото я изневиделица случване, Владимира прочете в очите на приятелката си неописуемо желание тайнството на ритуала по целуване да продължи. Това го зареди с нова доза кураж. Устните му потърсиха нейните, но този път бурно, отривисто, изпиващо до дъно и събуждащо сетивата на Иглика за нов живот.  Ушите И бяха писнали. Главата И се завъртя и загуби по траектория от очаквано-неочаквани възприятия.  Много пъти с Надя бяха обсъждали целуването. Бяха гледали филми, в които актьорите се целуваха и отдаваха на чувства и безмерна страст. Бяха разигравали етюди, в които разменяйки ролите си и двете се бяха поставяли на мястото и на момчето и на момичето в една такава ситуация, като и двата единодушно бяха решили, че момичето е в по-неизгодната позиция от гл.т. на опита. В разговорите им се предполагаше, че и двете ще се целуват, когато му дойде времето с по-големи от тях момчета, което бе равнозначно на опит, класа, а от страна на момичетата – поле за действие с ученолюбива насоченост по въпросите за целувките, целуването и целувачите. Обсъждаха и въпосите дали е задължително след целуването да дойде веднага и секс-а, но както Иглика, така и Надя все още не разсъждаваха задълбочено над този въпрос. Бяха чели, естествено, книжки за секса, за половото съзряване, но бушуващите хормони на пубертета все  още търпяха поражение в битката с обичта на Иглика към литературата, езиците, историята и спорта. Първата ситуация с целуване в полутъмния вход мина успешно, като в следващите дни и месеци любопитството на Иглика се разпали и двамата с Владимир се заеха да усъвършенстват техниките на целуване, да опознават реакциите на телата си при такова съприкосновение между двамата, но и да се забавляват и разтоварват. Целуваха се, когато се срещаха след училище, целуваха се докато се разхождаха в парка, целуваха се в тъмния кино салон, целуваха се под дъжда, целуваха се под слънцето, целуваха се в полу тъмния вход на жилищната кооперация, където живееше Иглика, а целувките им все повече и повече сближаваха двете им души и ги отдалечаваха от детството и безгрижните дни. Така неусетно стигнаха  до деня на абитуриентският бал. Иглика избра да се облече в стилна къса кадифена рокля, в зелен цвят, голямо деколте, което разкриваше гледка към прозрачната И шия и загатваше крехките И рамене. Роклята беше тясна и по тялото И, като подчертаваше мускулестите дълги бедра, плоския корем и за съжаление на Иглика малките към него момент, но стегнати и щръкнали войнствено гърди. Избра обувки със средно висок ток и се наложи да тренира в малкият коридор на апартамента седмици наред преди да се опита да дефилира в пълният си блясък – с рокля, обувки и прическа по алеята към ресторанта, който бе ангажиран за абитуриентският бал на учениците от Езиковата гимназия.  Дълго се чуди дали да остане с разпиляна по раменете на бурни вълни коса или да послуша майка си и да прибере всичко в изпънат кок. В края на краищата родителите надделяха и в абитуриентската вечер Иглика се оказа с вдигната коса, прическа която придаде доста строго и сериозно изражение на цялата И визия и искрено учуди съучениците И, които бяха свикнали да я гледат разпиляна, неформална, с волно разпусната коса, с вечните дънки, външни карирани ризи, равни обувки с груби подметки и неизменната раничка на гърба, в която ежедневно носеше шпайковете. Владимир щеше да И бъде кавалер, но решиха да не му купуват специален костюм, а да бъде облечен по-спортно – с панталон, елегантна риза и едно елече върху нея, а костюма щеше да облече в нощта на собствения си бал. За първи път през живота си Иглика се почувства като Пепеляшка. Майка И се суетеше около нея. Братовчедките И се бяха заели да И помогнат за доизпипването на визията И – едната лакираше ноктите И, другата я гримираше, кръстницата И подреждаше необходимите за вечерта аксесоари в дамската кокетна чантичка – гребен, парфюм, едно око на Медуза за късмет, разбира се пари и пакет носни кърпички за еднократна употреба. Когато всички бяха готови със задълженията си по превръщането на едно обикновенно момиче в принцеса Иглика се погледна в огромното огледало закачено на стената в спалнята на родителите И. Това, което видя И хареса, зарадва се, усети че полита и се изгубва в облаците на собствените си отколешни представи за протичането на този тъй важен и дълго чакан ден. Не след дълго дойде Владимир и двамата сподиряни от свои приятели, но не съученици, които не бяха абитуриенти в същият ден се отправиха пеша към двора на Езиковата гимназия. Минаха през целият град, което бе добър тренинг за високите токове на Иглика. В смях, закачки и песни неусетно извървяха разстоянието от жилището на родителите на Иглика до училището И. Там вече се бяха събрали съучениците И и се оглеждаха едни – други с любопитни и критични погледи. Последва слово на директора, плисната вода от менче с пожелание „На добър час!”, а Владимир стискаше ръката И и всеки път, когато погледите им се срещнеха Иглика усещаше влюбените струи на обожание, които струяха от синьо-сивите очи на приятеля И.

-                    Лика, красавице, тая вечер първият танц е за мене, нали обещаваш? – закачи я Мишо – единият от тримата и съученици, които смятаха да стават лекари и усилено напрягаше мозъчни структури над учебниците по биология и химия.

-                 Хубаво бе, Мише, до танците да я докараме, ама нали видя че с тия обимки съм с една глава по-височка от тебе, но какво пък... – намигна Иглика на съученика си.

Мишо веднага влезе в шегаджийския и тон и въпреки, че леко се смущаваше от присъствието на Владимир продължи да се закача :

-             Тъкмо да видиш кави танци можем ние шахматистите и пооо-нисичките хора, че той Владиии – висок, нали съм ви гледал по дискотеките, като те хване и те върти като перце, а в тоя случай както си се качила на тия ми ти кокили – май ти мен ще трябва да въртиш?!

Иглика изхихика. Биваше си го тоя Мишо техния. Не веднъж и два пъти разсмиваше класа в часовете, с което си печелеше овациите и обичта на съучениците им, но и ядните погледи на учителите. Междувременно беше пристигнала и Надя. Иглика я видя, докато Надето се въртеше насам-натам и оглеждаше насъбралото се цветно множество. В един момент съзря приятелката си – очевидно търсеше Иглика.

-              Леле, Ликааа, не можах да те позная с тая рокля. Много си шик! – Надя беше зяпнала от искренно изумление.

-              Не ме питай как съм – припряно отвърна Иглика – още се уча да ходя на тия обувки с висок ток и честно ти казвам направо краката ми все едно са в менгеме и някой върти ли върти лоста... Обаче аз съм предвидлива – Влади носи една раничка и вътре съм си сложила едни ниски обувчици и след първите два часа смятам да се преобуя.

Надя изхихика и посочи на Иглика някъде в тълпата :

-              И аз съм дала на кака една торба с ниски обувки. Кака ще е в градината на ресторанта и по някое време ще си ги взема от нея.  

Иглика метна разсеян поглед. Не видя по-голямата сестра на приятелката си, но усети как тълпата от абитуриенти и изпращачи се раздвижи. Време беше да вървят. Строиха се за снимка пред училището – после щяха да редят фотографиите от вечерта в специално приготвяния за завършването училищен албум. Щракнаха ги няколко пъти, а Иглика и Надя успяха да направят различни от физиономиите за „всякакви случаи”, както обичаше да казва Надето. След това всяка дама под ръка със своя кавалер пое по една от алеите на парка към ресторанта, където щеше да се състои тържеството. Тълпата от изпращачи вече бе оформила шпалир от двете страни на алеята. Чуваха са възгласи, ръкопляскания, надуваха се свирки, щракаха светкавиците на фотоапарати. Някои от абитуриентите пристигнаха директно пред ресторанта с коли. „Това беше – помисли си Иглика – сякаш за една вечер всичко ще се промени. Ще влезем в онзи ресторант деца, а ще излезем възрастни.” Стисна по-силно Владимир под мишницата, усмихна се на няколко познати физиномии сред изпращачите, а после влезе в ресторанта. Последва музика и танци до зори, много смях, забавни игри, като най-накрая почти всички се оплакваха от болките в краката заради танците и неописуемо главоболие от изпитият алкохол и силната музика в заведението. Владимир остана с Иглика през цялата вечер. Танцуваха, смяха се, беше И хубаво че споделят тези мигове и може да види игривото пламъче в очите му, което се появяваше винаги, когато приятелят И се усещаше истински щастлив. Причината за щастието на Влади бе Иглика. Момчето осъзнаваше, че приятелката му е една от най-красивите дами на бала, изпитваше радост че е неин кавалер, любим, най-добър приятел и въобще един от най-важните хора в живота на Иглика. Двамата танцуваха блус, танцуваха рок, танцуваха валс, но като че ли вложиха най-силният си емоционален заряд в изиграните народни хора и ръченицата предизвикателство. Организаторите бяха поканили един от местните професионални танцови състави, като няколко танцьора изиграха в продължение на цялата вечер четири-пет интересни танца. Един от тези танци привлече вниманието на Иглика осезателно. Обявиха го като „танц със стомни” – няколко от танцьорите държаха в ръка стомни, а по едно време  дори се качиха върху стомните и размахвайки ръце за баланс заподскачаха по сцената върху керамичните шарени водоноски, с което предизвикаха бурните аплодисменти на абитуриентите. Иглика ги гледаше, като хипнотизирана, а през мозъка и прелиташе мисъл след мисъл – лятото, стомната на баба И Радина, Борис до селската чешма, Борис с кобилицата на рамо – върви и И говори сладко, Борис И напива водата, а после като на шега И заявява че била вече Негова, след което си отива... Толкова години бяха минали от него момент, а в различни неочаквани мигове, Иглика вечно си спомняше очите на момчето до което се бе докоснала за кратко и се бе почувствала за първи път необикновенно. След лагера преди 5 години Лада – сестрата на Борис, с която се бяха запознали случайно И пишеше редовно писъмца. Чуваха се и по телефона, но така и не се бяха виждали. Лада И споделяше своя свят, а Иглика И разказваше основно за отношенията си с Владимир, споделяйки колко е хубаво да бъдеш щастлив и влюбен. От време на време Лада споменаваше и Борис и именно това не позволи във времето Иглика да забрави за момчето, което някога И бе напило стомничката. Беше завършил някакъв специализиран техникум в София, а после се бе записал да учи висше образование във Военно-въздушното училище в Долна Митрополия. Иглика не смееше да разпитва Лада за него, но всеки път запаметяваше и най-дребният детайл в писмата на приятелката си, които съдържаха някаква информация за брат И. Нямаше обяснение на това свое автоматично сортиране и помнене на всяка малка подробност касаеща битието на Борис.  Опитваше се пред себе си да си го обясни като проява на нездраво любопитство, но всеки път когато подемеше спор с душата си относно това останало далеч назад в миналото И момче  (вече мъж), вътрешният и Аз бе губеш, а противникът – душа – ликуваше, въпреки че така и не можа да открие какво точно изпитва Иглика. 

Светлините от балната нощ угаснаха. Прибра се боса, уморена, но усмихната. Владимир донесе раничката, в която бяха прибрали и двата И чифта обувки. Този път влезе в малкия апартамент и И заяви, че ще я сложи да спи и така ще си отиде. Очите на Иглика блестяха от преживените емоции, изпитото количество алкохол и благодарността, която изпитваше към приятеля си – за това, че цяла вечер не се бе отделил от нея, че споделиха заедно този така важен за израстването на Иглика момент, и не на последно място, че Влади бе отказал да танцува с всички нейни съученички, които се изредиха да го канят. Двамата се познаваха вече толкова добре. Разбираха се само с поглед. Владимир помогна на Иглика да съблече роклята, да разпусне косите от пристегнатият кок, който по някакво чудо бе оцелял на превъплъщенията на балната нощ, да си легне, а накрая я зави с одеялото, целуна я нежно по заспалите и поръсени с емоция устни и угаси нощната лампа в стаята, докато навън вече се развиделяваше. После си тръгна и остана в очакване приятелката му да се обади, след като се наспи на другият ден.

Иглика спа до ранният следобед на деня след балната нощ. Събуди се с главоболие и уморена. Не И се правеше нищо, не И се разговаряше с никого, косата я болеше все още от опъването в кок предната вечер. Стана и си направи кафе. Първо набра телефона на Владимир. Чу гласа му и усмивката веднага озари все още неразсъненото И лице. Влади обяви, че до 30 минути е при нея, след което дойде време и за кафе. Иглика зареди кафеварката и я сложи върху котлона на старата печка Мечта. Тъкмо смяташе да погледне теливизионната програма във вестника хвърлен небрежно върху масата, когато погледа И привлече едно писмо. Беше от Лада. Сърцето на Иглика заби. Какво ли ми е написала този път за Него.... „Не, не е Любов – мислеше си Иглика – просто е някакво странно любопитство от моя страна. Та аз не съм виждала този човек от 10 години. Срещайки го на улицата вероятно ще го подмина, няма да го позная...” Замисли се... Дълбоко в себе си знаеше, че ще познае тръпчинката  в центъра на брадичката му. Винаги, когато получеше писмо от Лада, образът на едно 14-15 годишно момче изскачаше и се забиваше като възклицателна в мозъка на Иглика.Така се случи и този път. С треперещи и нетърпеливи пръсти Иглика разкъса плика в горната част и от него изпадна писмо, но придружено от снимка. Не обърна внимание на писмото. Погледна снимката и дъхът и замря в гърдите. На снимката Лада бе прегърната с висок красив младеж на около 23-24 години облечен във военна униформа. С тръпчинка в центъра на брадичката. Иглика позна Борис веднага. Обърна снимката и прочете на опаковата И страна – „Аз и батко на дипломирането му, преди да замине на специализация в Щатите.” „В Щатите... – отрониха устните на Иглика смълчано... На другия край на света”... До този момент Иглика таеше надежда, че все някога може случайно да го зърне пак, пак да чуе топлия му закачлив глас, но надписа на снимката угаси внезапно и последната И надежда в тази посока... Едно беше и двамата да са в България и да ги разделяха просто пътищата набраздили картата на страната ни, случайността можеше и да проработи в някой неочакван момент, а съвсем различно бе да ги разделят океани и часови пояси.... Остана загледана в младият мъж на снимката. Изглеждаше щастлив, усмихнат, прегърнал Лада, излъчващ спокойствие и увереност. Замисли се къде да прибере снимката... Искаше да я запази... Видя Борис за първи път от 10 години насам... Бе променен, но и същия... Мислите на Иглика запрепускаха в шеметен танц... Удариха се в ръбовете на съзнанието И, а после се подредиха в цветна спирала и продължиха да се въртят с шеметна бързина... От унеса я изтръгна иззвъняването на входната врата... „Вероятно е Владимир” – помисли си Иглика... В бързината пъхна снимката в кухненското чекмедже за вилици и лъжици... Щеше да остане там до малките часове на нощта, когато в тъмното останала насаме с мислите си Иглика щеше да си спомни за набързо измисленото скривалище, щеше да си прибере снимката и дълго да се взира на светлината на джобното фенерче, сгушена в леглото си, в контурите на едно едновременно и познато и непознато момче, което по всичко изглеждаше се беше превърнало в красив и привлекателен мъж... Но сега се звънеше настойчиво на вратата. Иглика извика „Момент”, влезе в банята и наплиска поруменялото си лице с хладка вода, а после превъртя ключа в ключалката и посрещна приятеля си....

Следва....

25.09.2013г.

@Eli

  

***

Вълнообразно по съдбовната пътека III...

снимка Интернет

1994-та

-      Та значи, нали се разбрахме, утре вечер отиваме на дискотека в Ентърпрайз, да го видим най-накрая тоя космически кораб какъв са го спретнали – гласът на  Надя звучеше делово-организационно.

-      Аз съм „За”, усмихнато се включи в разговорът височко слабо момиче, с вързана на конска опашка кестенява коса и живи кадифени очи. Това беше Галето – тяхна съученичка, а с Иглика живееха и в един квартал.

-      Да извикаме поне едно от момчетата с нас, ей тъй за цвят – предложи хихикайки Румяна – приятелката им, която винаги беше информирана за последните новости в градчето, за модерните откъм посещаемост заведения, познаваше хубави момчета и винаги създаваше около себе си шум и позитивно настроение.

-      Аз ... не съм много сигурна дали нашите ще ме пуснат след 22.00 часа навън, Иглика звучеше притеснено.

-      Е, как няма да те пуснат, бе Ликааа, да не сме вече в 7ми клас? Десети сме, може да излезем и да отидем на вечерна дискотека. До кога ще се мъкнеш в този Младежки дом и само ще си гледаш часовника на ръката. Тя дискотеката току почне в 19 и ти след 45 минути трябва да си тръгнеш, за да се строиш в 20 пред входната врата. И къде ти е удоволствието? – гласът на Надя звучеше едновременно и раздразнено и разочаровано.

-      Незнам, Наде, знаеш, аз съм свикнала да се съобразявам с нашите. Не искам да си имам проблеми. Миналия път, след оня поход до Голямото усово, като им казах че после сме се върнали на автостоп в града, само дето баща ми не ме наби. Тюхкаха се, вайкаха се, голяма драма настана – Иглика изглеждаше притеснена – Както и да е, продължи тя – Вие няма да се съобразявате с мен. Уговаряйте се, аз ако успея да издействам разрешение от домашните, се присъединявам в космическата одисея.   

Усмихна се на Надето, която и отвърна с една от нейните смешни муцунки. После си прибра учебниците в раничката и пое към вратата на класната стая. Малко по-късно вечерта, докато вечеряха с майка И и баща И в малката кухня на тристайния апартамент, Иглика реши да подхване разговорът за утрешната петъчна дискотека и евентуално да получи разрешение за излизане.

-      Мамо, нашата групичка от класа се организира утре вечер да прескочи да види какво се случва в тази новата дискотека, дето я направиха в края на миналата година – космическия кораб. Мога ли да ида с тях? – гласа на Иглика звучеше тихо, но настойчиво.

-      Ще ви пуснат ли в заведението след 22 часа след като нямате 18 години – баща и си беше отклонил погледа от сериала, който попиваше задълбочено – някакво поредно италианско мафиотско криминале.

-      А, тя Надя уговорила кака си, дето е студентка и е на 20 години – тя ще ни е придружител. Така били  пускали в дискотеката – като има с групата пълнолетен – Иглика дори не се замисли от къде и хрумна това и как го изтреля пред майка си и баща си.

След тези И думи, последва нещо, което остави Иглика буквално бездумна, тъй като тя се бе подготвила за дълга словесна канонада, в която бе решила да впрегне всевъзможни приоми и техники на убеждаване на родителите си, само и само да получеше заветното разрешение.

-     Ами аз разрешавам, щом голямата сестра на Надя ще идва с вас, добре, моето момиче, иди с приятелките си – тона на баща и беше мек и със звучаща нотка на разбиране и ведрост – да се уточним само за часа, че предварително да сме наясно с майка ти до колко през нощта ще се наложи да будуваме и да те чакаме.

Иглика беше изненадана от реакцията точно на баща си. Всичко беше се случило прекалено лесно. Реши, обаче, да не се замисля и да не анализира. Усмихна се на баща си, който междувременно отново беше загледал италианския полицейски инспектор, който се мъчеше да залови банда автокрадци в напрегната сцена от сериала.

-      Амииии... до колкото разбрах, тя дискотеката започвала в 22 часа. Поне до 1 часа, ако може да остана и после 15-тина минутки докато се приберем пеша – значи между 1 и 15 и 1 и 30 трябва да пристигна. Така става ли? – гласът на Иглика звучеше усмихнато и много по-спокойно, след като вече беше получила разрешението, това което уговаряха в момента бяха не толкова важни подробности. Най-хубавото беше, че щеше да отиде с приятелките си, щеше да бъде вълнуващо – за първи път на заведение, без родителите си, след 22 часа.

Майка И поклати глава, сякаш искаше да каже с жеста – „Почна се – сега ще разрешим до 1 часа, следващия път до 2 часа и така докато започне да се прибира в ранни зори, по първи петли”.

-     Добре – баща и продължаваше да гледа съсредоточено в малкия телевизор, на екрана на който вече се водеше престрелка между полицаи и мафиоти. – Обаче, да те изпрати някой тука до вратата, че нощем с тоя вход, дето не се заключва, малко се притеснявам.

-      А, няма проблеми, тате, те някои от нашите момчета щели да идват, така че все някой ще се прежали да дойде с мен до вратата – Иглика изхихика и смигна заговорнически на баща си. Той не И обърна внимание. После стана, благодари на майка си за вечерята и се отправи към стаята си. Така и се искаше да звънне един телефон на Надето и да и съобщи радостната новина, че на следващата вечер ще бъде с тях, но се налага да уговорят кака и – студентката да дойде с тях, че обичайно лъжите рано или късно виждаха бял свят, а на Иглика не и се искаше да губи доверието на родителите си. Минаваше 22 часа, затова се отказа да звъни. И утре беше ден и имаше предостатъчно време да обсъдят как да уговорят по-голямата сестра на Надя да ги придружи в космическия кораб.

На следващата сутрин още с пристигането в училището Иглика съобщи на Надето възникналия предната вечер спонтанен план. В първият момент Надя се начумери чувайки името на сестра си, но след като поговориха стигнаха до извода, че действително им беше необходим пълнолетен възрастен, защото с техните шестнадесет години нямаше да ги пуснат сами в нощното заведение, знаеха че собствениците строго спазваха правилата заради високите глоби. Едва дочакаха да приключат учебните занятия и по обяд се замъкнаха в апартамента на родителите на Надя. По-голямата И сестра Милена, третокурсничка в Лесотехническия университет в София се беше върнала и четеше за някакъв изпит. Извадиха късмет, но пък оставаше открит въпроса, дали щеше да се съгласи да ги заведе в дискотеката и да гарантира за тях. Разговорът с Милена мина спокойно, по-голямата сестра на Надя бе изключително мил и разбран човек. Не се наложи да я убеждават нито дълго, нито сериозно аргументирано. Тя им сподели, че също И е интересно да види тази нова дискотека, за която се говореше дори в София – ефектното осветление вътре, атмосферата  наподобяваща действително космически кораб, да пийне от коктейлите с интересни наименования и евентуално да срещне някой от старите си приятели. След като въпроса с придружителя бе уреден, трите момичета се заеха да обсъждат какви са подходящите дрехи за нощно заведение. Намеренията на Иглика и Надя бяха да се натанцуват здраво, че да им държи за дълго, защото не се знаеше след колко време щяха да имат отново шанса да се озоват в такова нощно заведение. Решиха да се облекат спортно – с дънки, фланелки, а за удобство в танците – да нахлузят маратонки. А да – и по една горна дреха – суитчъри за нощния хлад, докато се прибират. Заведението започваше да работи в 21 часа, така че Иглика и Надя се уговориха да се срещнат в 20 часа на малкото площадче преди стъпалата отвеждащи към диско клуба, да постоят на пейките с останалите момичета, на които Надя бе поела ангажимент да се обади по телефона, и да си поговорят на въздух, а после да поемат по някое време нагоре.  След тези първоначални  приготовления, Иглика метна отново раницата на рамо и хукна към своя дом. В ранния следобед я очакваше тренировка по лека атлетика, всеки петък ходеше да бяга на малкия градски стадион по 5 километра, а после следваха една поредица скокове в пясъчника, като в интервалите за почивка попиваше с поглед бегачите с препятствия. Имаше едно момче, което от известно време привличаше вниманието И. От Румяна – информираната по всички въпроси тяхна приятелка и съученичка знаеше, че той се казва Владимир, учел с една дузина момичета в Икономическия техникум в градчето им, нямал приятелка все още, обичал спорта и като цяло бил „добро момче”. Иглика не можеше да определи какво точно влага Румката в понятието „добро момче”, но този младеж определено трайно се беше настанил в мислите и. Не беше хубав, дори  по-скоро грозноват, слаб, върлинест, но с изправена стойка, сиво-сини очи, които контрастираха рязко на черната му подстригана до раменете коса. Да, Иглика осъзнаваше, че момчето наистина не беше хубавец, но с нещо привличаше вниманието И и я караше всеки петък да проследява с мълчалив поглед стартовете и финалите му, да се усмихва на себе си запечатвайки всеки миг, в който го докоснеше с поглед,  да се изчервява до уши ако случайно забележеше, че той гледа в посоката, където се намира тя.  Не си правеше абсолютно никакви илюзии. Та той можеше да бъде с което си поиска момиче. Учеше в училище пълно с момичета, в което момчетата бяха единици и стига да пожелаеха тридесет дни в месеца можеха всяка вечер да излизат с различна дама. Беше около 15 часа, когато Иглика стигна до стадиона. Треньорът Михайлов я чакаше и я посрещна с думите :

-      Днеска, тренировката май ще бъде само бягането, че ми излезе една спешна работа. Освен това тия с препятствията като се подредят и ще блокират пистата, а имали някакво състезание след десет дни, международно и ще се наложи да се съобразим и да не им пречим. Ако искаш тръгвай да правиш обиколките, избягай си километрите и ще можеш да си ходиш, Лика. – треньора И се усмихна благо.

Иглика съблече горнището на анцуга, което беше облякла за из път до стадиона, метна го на тревата до едната футболна врата, остана по фланелка. Вятърът облиза кожата на ръцете И и малките косъмчета по тях настръхнаха.  СамА си отмери –  „раз-два” и си даде начален сигнал. Засили се и хукна по дългата керемидено червена писта. Завършваше втората обиколка, когато Го видя. Стоеше на зеления терен, близо до старта за спринтово бягане на 60 метра. От другата страна в метална клетка съхраняваха препятствията, които състезателите редяха собственоръчно по пътеката преди всяка тренировка.  Владимир бе скръстил ръце пред гърдите си и внимателно наблюдаваше трениращите по пистата. Иглика приближи и малко преди да се размине с него, очите им се срещнаха. Погледа на Владимир я хипнотизира до степен, че не видя момчето, което вървеше към нея с гръб, докато влачеше едно от препятствията. Последва сблъсък, след който Иглика се озова по очи на керемидената писта. Веднага притичаха близко стоящи момчета и момичета. Оказа се, че при падането си е ударила главата  в каменния бордюр обкрайчващ футболното поле. Когато дойде на себе си първото нещо, което видя бяха двете сиво-сини очи, за които бе копняла толкова дълго в сънищата си и на яве. Владимир я гледаше с притеснен поглед.

-  Хей, здрасти! – гласът му бе някак приглушен, но и много нежен – Как си? Падна и се удари, дано не е нещо по-сериозно. Ама и той нашия Пешооо... – Владимир не довърши, изправи се от мястото, където бе приклекнал близо до главата на Иглика и се отдалечи за кратко. Върна се с друго момче – с къдрава коса, средно на ръст, което носеше еднолитрова бутилка с вода в ръце.

-   Ехо,  здрасти! Виноват, признавам си веднагически – опита да се пошегува момчето, което очевидно беше въпросния Пешо, но в следващият момент лицето му придоби сериозно изражение. – Леле, виж бе, Влади, ква е бледа. Чакай да я пръсна с малко водица – и изричайки думите Пешо отвори шишето с вода, което държеше в ръце и започна да излива от бутилката течност в едната си длан, с която впоследствие започна да мие лицето на Иглика. Това И помогна да се съвземе напълно. Владимир И подаде ръка и я изправи от тревата.

      -   Аз съм Владимир, приятно ми е, бях наблизо като стана всичко и притичах.

Иглика му подаде ръка.

-  Здрасти. Приятно ми е – Иглика съм аз. Радвам се, че си бил наблизо. А още повече се радвам, че си притичал. – Очите И блестяха. Сбъдваше се чудо, беше в непосредствена близост и разговаряше с момче, с което толкова отдавна искаше да се познава, към което таеше тайни романтични чувства, спрямо което имаше някакви очаквания.

-    Само да си взема горнището на анцуга и ще те изпратя до вас. Опасно е, мисля си, да вървиш сама след претърпяно сътресение. – Владимир се затича и след  по-малко от минута се върна при нея – Да вървим. Днеска няма да играя на „прескочи кобила”, намигна И, а после спонтанно я хвана за лявата ръка и я поведе към изхода на стадиона. Беше по-висок от Иглика с повече от една глава. А ръката му, в която лежеше нейната бе така топла. Повървяха известно време мълчаливи. Хубаво И беше. Мълчанието наруши Владимир :

-        Иглика, ти... в кое от училищата си?

-    Гимназията с преподаване на чужди езици – уча математика с английски. Просто така се случи. – усмихна му се и го погледна крадешком.

-        Аха. Аз съм в Икономиката.

Иглика без малко да му изстреля – да, знам, всичко знам аз за тебе, но се възпря навреме.  Продължи леко да се усмихва. Странна беше тази ситуация, но усещането за сбъдната мечта не я напускаше. Продължиха да вървят хванати за ръце. Минаха почти през целия град, докато стигнат до нейния блок. По пътя постепенно разговорът помежду им потръгна. Неусетно и двамата се отпуснаха. Изпрати я до дома И. Малко преди да се разделят, реши да го попита :

-     Знаеш ли, довечера ще ходим в новата дискотека – космическия кораб. Искаш ли да дойдеш? Все пак ме спаси, трябва да ти се реванширам по някакъв начин.

-      Довечера става. Не съм зает. Да дойда ли да те взема или ако предпочиташ да се срещнем някъде?

-   Срещата с останалите момичета от компанията е на малкия площад до шадравана с птиците. Да се видим там около 20 часа.

Владимир И кимна утвърдително, увери се че тя може да изкачи спокойно и в равновесие стъпалата в малкия вход, после И махна леко с ръка, пророни „до скоро” и неусетно се отдалечи. Останала насаме с мислите си Иглика усети как сърцето И бие до пръсване. Прибра се. Припряно отключи входната врата на апартамента. Имаше нужда да погледне очите си в огледалото, за да осъзнае че не сънува. Огледа стъкленото си отражение, а после се отпусна тежко на дивана в хола. В следващите три часа се остави в прегръдката на съня. Събуди се с леко главоболие. Надигна се и се зае с приготовления за излизането с приятелките си в петъчната вечер. Първо последва душ, после смяна на една дузина дрехи от гардероба, докато накрая избра подходящите за случая, разреса дългите си водопадни коси, сложи малката спортна раничка на раменете си, сбогува се с родителите си и се отправи към шадравана с птиците. Останалите момичета вече се бяха събрали, когато пристигна. Оглеждаше се за Владимир. Той се появи, елегантно изтупан и събра погледите на приятелките И. Надя завъртя въпросителни очи.

-     После ще ти обяснявам кво стана днес на стадиона, Надюш, простооо... той е с мене.  

Надя беше в течение на копнежите и въжделенията на Иглика по това момче и искренно се зарадва при думите на приятелката си. Поеха към Ентърпрайз – кацнал действително като космически кораб на хълма малко по-нагоре от площада, на който се бяха събрали. Сестрата на Надя изпълни уговорката и помогна на всички от компанията да влязат безпрепятствено в дискотеката. Музиката вътре в залата беше силна, но интериорът наистина наподобяваше космическите кораби, които бяха виждали само по филмите. По стените се гонеха разноцветни зайчета, коктейлите в чашите бяха с наситени цветове и изглеждаха буквално като вълшебни, дрехите на посетителите сякаш бяха посипани със сняг – ефект от някаква кръгла блестяща топка, която се въртеше непосредствено над огромният дансинг в центъра на помещението и която хвърляше отражения върху всичко наоколо. Лесно си намериха места, Владимир следваше Иглика по петите и не отделяше поглед от нея. После засвири музиката. Момичетата скочиха и наводниха дансинга. Песните летяха и се разпръсваха като вятър във вълшебното космическо пространство на своеобразния кораб. Иглика дори не разбра как се озова на една платформа от лявата страна на пулта, на който бе дисководещият. Владимир леко се поклащаше отдолу в ритъма на песен на Бон Джоуви. Някъде мярна усмихнатите лица на Надя и Румяна. Помахаха и с ръка. Отговори им.  В един момент дисководещият обяви, че И подарява награда за това, че се е осмелила да танцува на платформата.  Беше и странно, но прие подаръка с усмивка. В следващият момент някак в далечината дочу думите на досководещият, че въпросната вечер подаряват на най-яките танцьори малки стомнички-бърдучета, рисувани от троянски майстори. Протегна ръка и пое своята стомничка. Погледна я за миг – красива, червена, с нарисувани цветя и две птици, а после започна да пада, докато се усещаше все по-лека и по-лека. Невидим воал я обгърна, дочуваше музиката сякаш скрита зад сребърен хоризонт, не виждаше лицата на приятелите си, сякаш изпадна в безтегловност, струваше И се че лежи в зелена трева, лека като перце, а вятър галеше кожата на лицето И. Взираше се с невиждащи очи, усещаше в себе си че търси да открие  небе, но вместо синева и бели облаци видя нечии очи – тъмни живи и любопитни очи и една тръпчинка в средата на брадичката. Момчето, което я гледаше И се усмихваше, а после едва чуто отрони „Хайде ставай, Иглика, мила, че пак искам да пийна от твоята стомна”. Не можеше да разбере какво се случва. Опита се да задържи образа, да проговори, да му каже да почака, да го докосне поне за миг, но единствено усещаше безмълвното дихание в гърдите си... Положи усилие да се надигне.... С мъка отвори очи, а нетърсеният образ се пръсна на парчета, стопи се като мъгла в пространството от цветни кръгове пред погледа И наподобяващи въртящ се пумпал. Клепачите на Иглика затрепкаха. Леко ги открехна, минаха няколко минути докато възприеме сумрака на затвореното помещение под черните ресници и да ги отвори напълно.  Не се чуваше музика. Първо видя очите на Владимир надвесен над лицето И.

-       К..к..к...как....какво... –  стремежа И да зададе въпрос излезе от гърлото И като хрип.

      -     Падна от платформата. Добре, че бях отдолу и те хванах, но явно си изпаднала в безсъзнание от сътресението следобяда. Понякога така се случвало – комоциото от мозъчното сътресение се проявявало след часове. Много се беше развихрила, танцьоркеее...  –  Владимир се опита да се усмихне и пошегува, но по лицето му личеше, че е много притеснен и объркан.

В главата на Иглика се въртеше само един въпрос.

-       С..с...стом... стомна.... – пророни, така че само Владимир я чу.

-     Тук е стомничката, която спечели, цяла е, не се счупи, спокойно... - погали я по разрошените къдрици, разпилени по челото И. Загледа ирисите на очите И, очи които сега го гледаха едновременно с копнеж и с далечност.

После дойде екипът на спешната медицинска помощ и откараха Иглика в градската болница, където И включиха система.

Следва...

 09.04.2013 

 @Eli

 

***

Вълнообразно по съдбовната пътека II....

снимка от архивите на Ели :)

1990-та

Автобуса леко я подрусваше. Предвидливо беше седнала до прозореца и беше взела уокмена. Прелитащите пред погледа И картини на полета, дървета, тук-таме къщи и стада с овце засилваха усещането за безразличие и спокойствие. В слушалките „Ню кидс он дъ блок” припяваха игриво „Степ бай степ, оооо бейбеее” и лекото ненатрапващо се припевче всеки път раждаше миниатюрна усмивка върху бледото лице на Иглика. Съседката и по седалка – Надя беше твърде заета да си върти главата към най-задната част на автобуса и почти не и обръщаше внимание. Все пак там – в дъното, бяха готините момчета от волейболния отбор на училище „Отец Паисий” начело с оня – капитана им – Милен Дончев – със сините очи – мечта за повечето девойки в малкото им градче. Чуеше ли се, че отборът по волейбол на „Паисий” ще играе и голямата спортна зала в градчето се пръсваше по шевовете. Момчетата, разбира се ходеха на мачовете заради играта, заради усещането за адреналин и най-вече, за да се накрещят подобаващо и както по-информираните „вървежни” девойки коментираха – за да изхвърлели навън цялото натрупано, но неизразходвано тестостеронно напрежение. На тия обичайни коментари Иглика често се чумереше. Леле-мале обяснения и чудо! Въртят мотаят – всяка тема до тоя пуст секс я докарват! Момичетата пък посещаваха мачовете, за да бъдат забелязани евентуално от някое хубаво момче сред тичащите напред-назад по терена, за да обменят най-новите клюки за случващото се в училището и в градчето, и чат-пат, за да се накрещят и те като момчетата, но в много по-умерена степен и темпо и с цел единствено привличане вниманието за евентуална последваща свалка в дискотеката на Младежкия дом. Освен момчетата от волейболния отбор в автобуса пътуваха и други спортисти – лекоатлети, имаше плувци, каратисти, шахматисти, че дори и танцьори от една школа по диско танци. Иглика се беше озовала в групата заради три поредни състезания по лека атлетика, на които беше спечелила няколко медала – два на скок височина, три на скок дължина и два на щафетното бягане четири по сто метра. Винаги като си припомнеше емоциите от съботните утрини на малкия градски стадион в последните пет месеца и кръвта и закипяваше. А дори не тренираше непрекъснато. Други занимания заемаха почти цялото и свободно време. Беше се заровила в книгите от световната класическа литература – една поредица събрана от родителите и, занимание пред което всичко друго и изглеждаше тъй незначително и безинтересно. Симпатичния млад учител по физическо – другаря Хаджийски винаги придружаваше отборът на тяхното училище в състезанията. Стоеше близо до нея всеки път, когато се изправеше пред летвата за високия скок или застанеше на пътеката към пясъчника на дългия скок. Съветите му обичайно се изразяваха в това, да бъде спокойна и леко да се ощипе по ръката, преди да се засили и скочи. Нещата се случваха като на магия. Самоощипването превърнало се постепенно в традиция, очевидно беше някаква тайна печеливша рецепта за Иглика. Родителите и всяка събота в ранния час, полуспящи я изпращаха с думите – „Хайде, успехи моето момиче, и на това състезание и да донесеш някой медал”. А тя нарамваше шпайковете и само леко се  подсмихваше – „Най-важно ми е да се разтоваря” – това си мислеше докато крачеше  нагоре към стадиона. После започваше чуденето и кокоренето, когато в късните следобеди Иглика се прибираше щастливо увесила на врата си по два-три медела с изображения на „Хан Аспарух”.  Така неусетно се изтърколиха последните пет месеца и сега през август бе дощло време за лагер на спортистите отличили се в окръжните състезания през изтеклата учебна година. Пътуваха към международния младежки център в Приморско, където се очакваха деца-спортисти от цялата страна. Това беше най-вълнуващото – нови хора, нови запознанства, вероятно и хубави момчета жадуващи да бъдат целунати на лунна светлина, но най-вече очакване за много смях и една изпълнена с радост и приказни случвания ваканция. „Ню кидс он дъ блок” пееха за кой ли път в слушалките, когато Иглика зърна морето. Плажът покрай който се движеше автобуса беше пуст. Вълните се разливаха като пенливо шампанско. Бурно море, с надвиснали дъждовни облаци. Вятърът опъваше чадърите накацали тук-там между пясъчните дюни, ту наляво, ту надясно. Птиците летяха ниско и създаваха усещане за тревожност. Въпреки това гледката беше красива. Глъчката в автобуса беше увеличила децибелите. Момичетата и момчетата разпалено обсъждаха какво ги очаква зад железния портал, пред който автобусът току що беше спрял. Пуснаха ги след проверката, а после последва настаняването. Иглика и Надя – приятелката и от отбора по щафетно бягане и нейна съученичка, се паднаха в едната стая на двойно бунгало в близост до дъбовата гора. Докато се суетяха и разопаковаха багажите скътани в големите спортни сакове, в стаята влезе непознато усмихнато момиче.

-      Здрасти! Казаха да дойда в номер 21 на пето бунгало. Аз съм Мая от Ихтиман. – Мая размаха ръка за поздрав.

-       Иглика, приятно ми е – подаде ръка и се усмихна – това е Надето, уточни посочвайки приятелката си, която в същият момент се опитваше да застели спален чувал върху едно от леглата.

Надя се ухили и също подаде ръка на новопристигналото попълнение в тяхната стая.   

-      Май за тебе остана легълцето под прозореца, ама не се притеснявай – всичко е пружини, ще падне подскачане и подрусване, а най-вероятно и яко скрибуцане. Мятам спалния чувал, защото после смятам и аз самата да се метна отгоре, ей тъй с дрехите барабар и малко да хъркам... ъъъъ ... да спя докато дойде време за обяда.

Иглика и Мая избухнаха в смях.

-      Е, поне ни информира какво ни чака – хъркане-мъркане, госпожа Гръмотевицата на вашето внимание, драги зрители – измайтапи се Иглика, докато се покланяше театрално, сочейки с жест Надето – Ний ще издържим, ти тревоги нЕмай, нали Майче – смигна заговорнически на момичето от Ихтиман, а в отговор тя отново изхихика. Иглика се наведе към сака и извади оттам три малки пакетчета – Черпя ви по едни фъстъчки за добрата среща и хубавите дни, които ни очакват.

Последва подредба на багажа, Надя полегна и скоро заспа, но не захърка както беше заплашила съквартирантките си, а се сви на топчица и равномерното и дишане почти не се усещаше в малкото уютно пространство. Иглика и метна своя спален чувал. Така завито Надето приличаше на сладко бебе. Мая извади скицник и взе да драска нещо в него. Времето съвсем се намръщи. Малко преди часът за обед, заваля. Иглика постоя на верандата пред бунгалото им загледана в дъждовните капчици. Леко почукваха в ритъм на песничката, която този път изпълваше слушалките на ушите и – „Моля те, не си отивай, момиче”. Незнайно защо, докато слушаше, в съзнанието и изплува нещо случило се преди години, сякаш в друг живот. Тя на камъка пред верандата на старата им къща на село, стърчи до красивата пръстена стомна на прабаба и Радина, а от портата през рамо и смигва едно хубавко тъмнооко момче, преди да се изгуби като вятър в просеката. „Уфф, кво беше сега туй...”. Иглика махна пред лицето си с ръка, сякаш да разпръсне мъглата стелеща се пред очите и от внезапно изплувалия спомен. Ударите на камбанката на столовата я върнаха към реалността. Събудиха Надя и после трите, с Мая, се отправиха към централната сграда на лагера за обяд.

Лошото време се стопи, както се беше появило. В следващите дни слънцето се усмихна на морската земя и лагерниците усетиха какво е да живееш в Безвремие. Почти целите дни прекарваха на плажа, вечер имаше лагерни огньове покрай които обсъждаха всевъзможни теми, който можеше свиреше на китара, пееха всеизвестните песни от Бийтълс до родните Щурчета и Сигнали, родиха се приятелства. Често срещана гледка беше в късните следобеди на малките масички под дърветата с пейките, шахматистите от различни краища на страната да спорят при разиграването на една или друга партия, на стадиона в близост до бунгалата се надбягваха лекоатлетите, волейболистите бяха окупирали пясъчното поле с мрежа на плажа – танците им по което се превръщаха във вълшебна гледка за окото и събираха нови и нови почитатели, но най-вълнуващи за Иглика бяха обученията по гребане. Мирисът на морската вода, вятърът в косите и, докато лодката пореше вълните и превръщаше брега в хоризонт, поддържания от кормчията равномерен ритъм на веслата изпълваха дробовете и с онова невероятно усещане за свобода и неограничени възможности на физиката и сетивата. Сякаш беше и птица, и риба, и човек едновременно.   

Беше седмата поредна вечер, а в централната административна сграда, в стола бяха организирали дискотека. Всъщност първо имаше състезания между отборите на градовете – всевъзможни занимателни щури игри, като например да изпиеш чаша вода, докато ръцете ти са завързани на фльонга зад гърба, да изядеш наредени по тялото на партньора в играта бучки захар със завързани очи, да изпееш песен, която никога не си чувал и други такива. Иглика се бе облегнала на стената в близост до импровизираната сцена, заслушана в глъчката която изпълваше залата. Мая се появи изневиделица. В изтеклите дни двете се бяха сближили много – еднакви вкусове за музика, еднакви пацифистични идеи за живеене и отношения между хората и в света като цяло, еднакъв вкус на обличане и куп други съвпадения. Заедно с Мая до Иглика се приближи дребничко момиче – тъмнооко, тъмнокосо, с живи големи очи.

-      Лика, да те запозная с Лада – Мая се усмихна и посочи момичето. – Сблъскахме се на вратата и двете се изтърсихме – аз блея на една страна, тя се беше загледала на друга и бам – блъснахме се, свлякохме се на пода, посмяхме се хубавичко, но пък придобихме добър повод за запознанство и ей ни на – Мая се нахили – Ладе, това е Иглика – знаеш ли ква е бегълка, опс – бегачка и скачалка – да де – скачачка – Иглика се разсмя от обясненията на новата си приятелка. Подаде ръка на момичето.

-      Приятно ми е, Лада, Иглика съм аз.

Момичето наречено Лада се усмихна любезно и отвърна на ръкостискането.

-      И аз тренирам бягане, ама и фехтовка. Може би трябва да спретнем едно мини състезанийце? - в очите на Лада проблеснаха горещи пламъчета.

-      Ъмм, няма проблеми, ще спретнем един надБег още утре ако искаш – Иглика беше отворена към всякакви предложения които биха впрегнали в действие огромният и запас от енергия и положителни емоции – Само да не е много рано сутринта, че тогава обичайно бягам на куц крак и финала винаги ми е мираж – пошегува се с усмивка, на която Лада отговори подобаващо. Трите момичета постояха още известно време в претъпканата зала, но след началото на поредното състезание, което представляваше някакво странно надбягване между отбори от по двама, като единия държеше другия за краката, а втория движейки се на ръце трябваше да завършва ансамбъла наподобяващ човешка количка и целта беше тандемът да стигне колкото се може по-бързо до отсрещния край, където да заобиколи поставен конус и по същия път да се върне на старта, Иглика, Мая и Лада просто излязоха на въздух.

-      Хей, искате ли да се разходим до морето. Може да видим някоя падаща звезда или кораб? – предложи Мая.

-      Аз съм „За” – с усмивка подкрепи предложението Лада.

Иглика просто ги хвана за ръце и трите се затичаха към плажната ивица на 500 метра от лагера. Луната вече беше изгряла и освети стъпките, които трите момичета оставяха в пясъка. Стигнаха до вълните, събуха бързо сандалите, навиха крачолите на дънките и заскачаха подобно самодиви в танц на плиткото във водата. Смееха се и се въртяха, пръскаха се подритвайки с финес водата, пляскаха с ръце и развяваха коси сред вятъра. Бяха като три омагьосани русалки, изплували за кратко на брега под бледата лунна светлина, лудуващи като деца, споделящи мечтите си на звездите и даряващи радост на всеки, който се докосне до тях. Иглика наблюдаваше внимателно Лада. Познаваше я от има – няма дведесеттина минути, а това момиче предизвикваше в сърцето и огромни потоци нежност и радост. След като се наиграха с вълните трите момичета решиха да повървят по брега. Не бяха изминали и тридесет метра, когато в закътано пространство между две пясъчни дюни забелязаха огън, а около него бяха насядали десетина момчета и момичета. Чуваше се мелодия от китара, миришеше и на прясно изпечени картофи. Решиха да се приближат. Групата около огъня ги посрещна усмихната. Седнаха, а три чифта ръце веднага им подадоха пластмасови чинии с току що извадени от жарта картофки. Парата все още се издигаше и създаваше усещане за някакъв окултен ритуал. Момчето с китарата подхвана песен на Крийдънс – „Направих ти магия, защото си моя”.... Иглика слушаше разнежена, обичаше ги тези песни. Често си ги свиреха и пееха с приятелите и.

-      Брат ми може да я свири тая песен също на китара – отрони замислено Лада, докато гледаше с копнеж китариста – Обичам да ми свири, но той повече свири на мадамите си – мелодичното и гласче прозвуча леко ядно...

-      Е, те момчетата като искат да впечатлят някоя мома и изкарват целия наличен арсенал-репертоарски – изхихика Мая.

-      Тъй е да – съгласи се Иглика – аз нали ги виждам тия от нашата компания – китаристите само да метнат китарите в ръцете и всички момичета са техни, ама май на басистите повече се лепят, не знам де... – гласът и прозвуча колебливо.

-      Абе то всъщност батко не свири на всяка и винаги ми е много странен като каже –           „Сега ще изсвиря една стомничка”. И всички се кокорят и чудят за какво става въпрос, а той само леко се усмихва и подкарва песничката.... – сега вече Лада взе да се усмихва – мисълта за брат и, когото толкова обичаше, я стопли някак си в леко ветровитата вечер.  

Споменаването на думата „стомна” накара Иглика да извърти рязко глава. Дори не се замисли как изтреля въпроса в пясъчната тишина разцепвана само от звуците на китарата до огъня и приглушения шум на вълните :

-      Ладюш, сега остава да кажеш и че брат ти се казва Борис!?Хах... – гласът и целеше ирония и шега, но прозвуча леко плачливо.... Не можеше да си обясни защо... Не видя как в тъмното Лада извъртя изумени очи към нея и стресната и върна  въпроса :

-      Точно така се казва, но от къде го знаеш ти, след като се познаваме от няма и час....

Сега беше ред на Иглика да извърти изумен поглед към новата си приятелка. Сърцето и захлопа силно. Май морето беше решило да и напомни за нещо.... от преди....

Следва...

 

03.04.2013

@Eli

 

***