Аз и Аз, Аз и Ти....

             Необходимо ли е да търсим  отражения на самите нас? Докато дишаме нещата просто се случват. Обективираме мислите си в действия и знаем целите, които преследваме. Хубаво е да имаме вяра, че поне в някаква степен упражняваме контрол над живота си. Има обаче отвъд времеви и отвъд контролирани фактори, които по невидим и непонятен дори за самите нас начин оказват влияние над съществуването ни. В дните вървим напред по пътя съсредоточени в конкретната реалност. Това, обаче, не означава че не можем да мечтаем, като мечтите ни се простират и извън реалността. Много ми допада ето тази мисъл на Халил Джубран: „Desire is half of life, indifference is half of death”. Желанието да развиваме себе си е двигателя на човешките отношения. Желанието развива Его-то.
              В своя жизнен път човек среща много и различни хора. В едни от тях открива сходни светоусещания, с други е в пълна противоположност, но всички осъществени контакти развиват личната идентичност, развиват Его-то. Сблъсъка на собственото Его с това на Другия може да роди Супер нова, но може и да се превърне в борба за надмощие, в която в края на краищата се ражда първо много тъга, а накрая трайно се настанява безразличие. Всичко зависи от нагласата на двамата, от очакванията които имат от даденото общуване. Обличането на мислите в думи е изключително важно за правилната комуникация и срещуположно разбиране по начина, по който искаме да бъдем разбрани. Животът такъв, какъвто го познаваме в реалността изключва идилията. Ако разгледаме идилията, като кратка поема описваща прост и непринуден живот, то това би означавало че в поемата ще трябва да си измисляме непочерпан от житейския опит сюжет, като в края на краищата от прочетеното няма да научим нищо. Завъртване на житейското колело без смисъл. Ако разгледаме идилията, като картина отразяваща хармоничния живот между човек, животно и околна среда има по-голяма вероятност да намерим смисъл в съществуването на идилията сама по себе си. Дори дадени отношения да са стигнали до степен на развитие, в която ги усещаме като противоборство, то и тази степен на развитие и този начин на случване на нещата са част от самите нас, част от Его-то и изискват единствено Възприемане. Веднъж възприели ги не е сложно да ги анализираме и да ги използваме като отправна точка в развитието на отношенията ни с другото Его. Най-трудно, обаче, се оказва Възприемането (възможната комбинация между отричане и приемане, златна толерантна среда както за минусите, така и за плюсовете). Просто защото душата винаги се мята в двете крайности – на отричане или приемане. Или черно или бяло. А обичайно живеенето е в различни нюанси на сивото, като че ли....
             Сродната душа е нещо невидимо за очите. Тя е усещане за принадлежност дистанцирано от физическата обвивка. Неподвластно на физиката. Един човек може да ни привлича физически, да можем да разговаряме с него на най-различни теми, да споделяме проблеми и радости и въпреки това да не е нашата сродна душа. Усещането за сродна душа е да имаш Другия вътре в себе си – без условия за реалност, без очаквания от общуването (ако има такова), просто дишане в едно отвъдвремево пространство, в което изпитваш радост най-вече от факта, че другия съществува и по някакъв начин се е докоснал до твоята Душа. Не случайно определението е „сродна душа”, а не примерно „сродно тяло”, което предпоставя физическо привличане.
            И накрая - когато поставяш своите изисквания към Другите – ти ги поставяш съобразно изградени от теб критерии. Но не е задължително критериите да са изработени за конкретната ситуация, може да са принципни. Така че степента на разбиране на това, какво другите искат от нас се предпоставя от това в каква степен познаваме във всички възможни посоки тези Други, но така също и до каква степен сме им позволили Те да ни опознаят. Разковничето може би е в това да дадем шанс на разгърнато взаимно опознаване. При един добър баланс при който всеки говори за потребностите си и вижданията си за случване на живеенето, всичко тече от само себе си и сякаш невидима сила те води и тласка напред. Страха да разкриеш себе си е най-трудно преодолимото препятствие, но единствено необходимия избор да го превъзмогнеш във всяко общуване.

 

With or without you….

If Only....

 

Снощи гледах едно много хубаво филмче – „If Only....”. Размислих се. В дните просто си живеем. Не се замисляме за дребните неща. В забързаното ежедневие толкова рядко казваме вълшебните думички на другия до нас. Обичаме, но някак си свикваме да приемаме обичайните неща от живота ни за даденост. В ежедневието не мислим за смъртта. За загубите, които понасяме. Смъртта я запечатваме в конкретния момент. После към нея ни връща усещането за празнота, за изгубване дори от самия себе си, в определени мигове. В ежедневието смятаме едва ли не, че ще живеем вечно, че ще имаме време да кажем и да свършим всичко. Отлагаме думите, отлагаме случванията, вярвайки наивно че всичко тепърва ни предстои. И имаме цялото време на този свят. А после изведнъж човекът до нас изчезва и осъзнаваме колко мигове сме пропуснали, колко думи ще останат завинаги неизречени, колко мечти, които сме имали ще останат завинаги несподелени и несбъднати. У нас бавно и мъчително се настанява чувство на недооценена споделена нежност с другия. Чувство на студ и вина. Вина, че в конкретни мигове сме избрали себе си, а не човека до нас, че не сме избрали Нас. Вина, че сме забравили просто Да Обичаме – без очаквания, без надежди, без изисквания, без укори. Единствено заради силата на самото чувство да обичаш другия до теб, другия вътре в теб. Вярвам, че вдействителност е така – осъзнатото чувство на Обичане предпоставя саможертвата в името на другия, независимо дали се касае до живота му, до щастието му, до вярата му, до реабилитирането му след куп грешки. Обичането е силата и мотивацията да се променяме. Да прощаваме на другите и на себе си. Да се самоконтролираме и излизаме от контрол. Да бързаме бавно в безкрайните минути на самота и споделеност. Обичането във всеки миг, в който поемаме дъх на този свят притъпява болката от предположението : „If only….”, когато се случи да загубим някого или нещо.... Обичането е универсален лек, пълноценно изживяване на самите нас вътре в нас и в хармонична симбиоза с околния свят и другите.

        „Само ако можеше....” да не забравяме да мислим за това чувство по този начин всеки ден...., но за съжаление живота е устроен по друг начин и след всеки край било то физически или духовен, неизбежно остава чувството на недостатъчно обичане .... в теб и в другия.... Но това не пречи да се бориш със себе си всеки ден и променяйки себе си да променяме света около нас. Кой знае – може при такива обстоятелства предположението „If only….”  да има друго звучене или пък да дойдат дни, в които човек изобщо да не разсъждава над възможната друга алтернатива. Все пак както казва Оскар Уайлд във  „Ветрилото на лейди Уиндърмиър” – „Всички ние сме в канавката, но някои от нас гледат към звездите”....

 

 

* * * * *