Перо от гълъб...
Откри перо от гълъб и го завъртя между пръстите си. Реши да го използва за магическа пръчка. Докосна първо едно дърво с него. И в миг дървото се разлисти. Продължи по пътя си, като подскачаше и тихичко си пееше. Неусетно стигна до голото стърнище. Беше есен, почти преди зима. Прийска и се да е пролет. Докосна леко с перото едрите буци пръст. В миг земята сякаш се събуди. Зелената трева се показа и за около миг време избуя и се превърна в мек пастелен на цвят килим. Затича боса през полето. Следваше посоката на сърцето си. А тя я водеше на запад. Сподиряха я птиците – нейните сестри. А тя увеличаваше скоростта и напредваше по полосата на невидимото желание. Беше сключила ръце в поетична молитва. Вярваше, че ще преобърне времето и пространството. Беше успяла да превърне ненастъпилата зима в пролет. Загледа се в жиците. Врабчетата бяха накацали по тях и я следяха с поглед. Бяха нейните войници, готови да бранят докрай траекторията на движението и. Гледаше често в облаците, докато тичаше напред. Търсеше слънцето, но то бе изчезнало някъде и само безкрайното синьо на небето напомняше за слънчевата светлина. Преброи до петстотин и достигна границата. Беше опънат ластик между преди и след. От едната страна стоеше магаре, а от другата костенурка. Гледаха я любопитно и изучаващо. Кимна им и ги докосна леко с перото от гълъб. Магарето в миг се превърна във висок черноок младеж, а костенурката в жена на средна възраст с кок, престилка и очила. Младежът и се усмихна и и подаде канелена курабийка във форма на сърце. Жената и подаде ръка и и помогна да прескочи ластика. После мушна в ръцете и топли ръкавици. Ръчно плетени. Тя се усмихна, намигна на младежа, промълви „Благодаря” на жената и продължи напред. Озова се в гора с високи магически дървета. Вървеше между тях заслушана в песента на тревите. Харесваше и мириса на смола. Стигна до езерото в центъра на гората. Огледа се в гладката му повърхност и откри, че се е променила. Беше порастнала на височина, а косата и вече беше дълга до кръста. Падаше свободно от двете страни на лицето и и подчертаваше тихата и красота. Наплиска лицето си с вода и продължи. Излизайки от гората стигна до пясъчен бряг. Вълните се разстилаха по него със солен напевен шепот. Имаше малък кей, а на него завързана лодка. Скочи в нея и хвана веслата. Загреба, сякаш го бе правила милиони пъти преди. Насочи се към хоризонта. Греба дълго. Постепенно облаците се разделиха и зад тях се показа слънцето. Лъчите му я докоснаха по лицето, целунаха я нежно и я изпълниха със сила и увереност. Пак се усети цяла и някак вечна. Греба ден и нощ. И така в продължение на седем дни. Все към хоризонта. Накрая пред погледа и се показа острова. Почти беше наближила брега, когато го видя. Седи на пясъчната ивица бос, с разрошени коси, червена фланелка, светъл и примамващ. Едва тогава се сети да извади компаса от джоба на роклята си. Погледна го и се усмихна. Посоката беше „У дома”. Загреба отново с веслата и след още няколко тласъка лодката заора в пясъка на прибоя. Скочи от лодката и се затича волна по брега. Когато го достигна спря рязко и го погледна. Лицето му беше сериозно и замислено. Зеленото на очите и се впи изпитателно в него. Гледаха се няколко мига. И в тези мигове сякаш преминаха през времето и пространството. Бяха непознати. После познати. После влюбени. После наранени. После разделени. Смълчани. А накрая пречистени, занулени и събрани в едно. На невидимия бряг на светлината. Тя във него. И той във нея. Той разтвори ръце и се прегърнаха. „Намерих те”, прошепна. „Намери ме”, отвърна. Вселената отвори нова страница. Всички пътища бяха извървяни. А дълговете изплатени. Докрай.
26.11.2017г.
Ели
Откри перо от гълъб и го завъртя между пръстите си. Реши да го използва за магическа пръчка. Докосна първо едно дърво с него. И в миг дървото се разлисти. Продължи по пътя си, като подскачаше и тихичко си пееше. Неусетно стигна до голото стърнище. Беше есен, почти преди зима. Прийска и се да е пролет. Докосна леко с перото едрите буци пръст. В миг земята сякаш се събуди. Зелената трева се показа и за около миг време избуя и се превърна в мек пастелен на цвят килим. Затича боса през полето. Следваше посоката на сърцето си. А тя я водеше на запад. Сподиряха я птиците – нейните сестри. А тя увеличаваше скоростта и напредваше по полосата на невидимото желание. Беше сключила ръце в поетична молитва. Вярваше, че ще преобърне времето и пространството. Беше успяла да превърне ненастъпилата зима в пролет. Загледа се в жиците. Врабчетата бяха накацали по тях и я следяха с поглед. Бяха нейните войници, готови да бранят докрай траекторията на движението и. Гледаше често в облаците, докато тичаше напред. Търсеше слънцето, но то бе изчезнало някъде и само безкрайното синьо на небето напомняше за слънчевата светлина. Преброи до петстотин и достигна границата. Беше опънат ластик между преди и след. От едната страна стоеше магаре, а от другата костенурка. Гледаха я любопитно и изучаващо. Кимна им и ги докосна леко с перото от гълъб. Магарето в миг се превърна във висок черноок младеж, а костенурката в жена на средна възраст с кок, престилка и очила. Младежът и се усмихна и и подаде канелена курабийка във форма на сърце. Жената и подаде ръка и и помогна да прескочи ластика. После мушна в ръцете и топли ръкавици. Ръчно плетени. Тя се усмихна, намигна на младежа, промълви „Благодаря” на жената и продължи напред. Озова се в гора с високи магически дървета. Вървеше между тях заслушана в песента на тревите. Харесваше и мириса на смола. Стигна до езерото в центъра на гората. Огледа се в гладката му повърхност и откри, че се е променила. Беше порастнала на височина, а косата и вече беше дълга до кръста. Падаше свободно от двете страни на лицето и и подчертаваше тихата и красота. Наплиска лицето си с вода и продължи. Излизайки от гората стигна до пясъчен бряг. Вълните се разстилаха по него със солен напевен шепот. Имаше малък кей, а на него завързана лодка. Скочи в нея и хвана веслата. Загреба, сякаш го бе правила милиони пъти преди. Насочи се към хоризонта. Греба дълго. Постепенно облаците се разделиха и зад тях се показа слънцето. Лъчите му я докоснаха по лицето, целунаха я нежно и я изпълниха със сила и увереност. Пак се усети цяла и някак вечна. Греба ден и нощ. И така в продължение на седем дни. Все към хоризонта. Накрая пред погледа и се показа острова. Почти беше наближила брега, когато го видя. Седи на пясъчната ивица бос, с разрошени коси, червена фланелка, светъл и примамващ. Едва тогава се сети да извади компаса от джоба на роклята си. Погледна го и се усмихна. Посоката беше „У дома”. Загреба отново с веслата и след още няколко тласъка лодката заора в пясъка на прибоя. Скочи от лодката и се затича волна по брега. Когато го достигна спря рязко и го погледна. Лицето му беше сериозно и замислено. Зеленото на очите и се впи изпитателно в него. Гледаха се няколко мига. И в тези мигове сякаш преминаха през времето и пространството. Бяха непознати. После познати. После влюбени. После наранени. После разделени. Смълчани. А накрая пречистени, занулени и събрани в едно. На невидимия бряг на светлината. Тя във него. И той във нея. Той разтвори ръце и се прегърнаха. „Намерих те”, прошепна. „Намери ме”, отвърна. Вселената отвори нова страница. Всички пътища бяха извървяни. А дълговете изплатени. Докрай.
26.11.2017г.
Ели
