Във тишина...

 

 

Във тишина…

 

Преборих се за нас във тишина,

поведох те на дълго разстояние,

пробягах километри в самота,

завързана за теб със сто сияния.

 

Редувах все копнежи със тъга,

следите ми чертаха граници

и зная ще пребъде светлина,

разказана от мен на много страници.

 

Водач съм ти и още в теб пулсирам –

една звезда възкръснала от минало,

аз пак и пак докрай те преоткривам

в сърцето си към грешките изстинало.

 

Страхуваш се от мойта сила вятърна,

от кладата в очите ми запалена,

от вярата ми в теб и в необята

дамгосал ни отдавна с буква алена.

 

Ще скочиш от скалата само с мене

в дълбокото на своята сакралност,

и пак ще спре забързаното време

досбъдвайки ни в общата реалност.

 

09.06.2021г.

Елица

 

 

 *****

Отредено...

Отредено…

            „Не те избрах. Сърцето е виновно.

                То никога не иска разрешение.“

                caribiana

„Не трябва да обичаш, грехота е“,

шепти сърцето тихичко във мен,

но аз не слушам, казвам: „Светлина е“

и пак съм в теб с изгряващия ден.

„Отделно сте, така е отредено“,

сърцето продължава да реди,

но слънцето остава несломено

и сбъдва мойте огнени мечти.

В съня ти се изливам като песен,

със утрото проблесвам във дъжда,

от зимата до късна златна есен,

по хиляди пътеки с теб летя.

Сърцето строго вятърно ме стрелва:

„Любов е да, но плащате цена“,

една надежда вътре в мен потрепва,

че тази дан докрай ще изплатя,

а после следва новото начало,

големите ни атомни крила,

преплетени в космично огледало

разперени далече над света.

„Сърце, не мога. Трудно ми е. Страдам.“

проплаква отчаянието в мен,

а то проронва: „Знам и се надявам,

накрая той от теб да е спасен.“

Така се трупат дни и ред години,

променяме се, ала вътре в нас

остава отзвука на мигове щастливи,

досбъднати в среднощен звезден час.

Ще ме достигнеш в моята реалност

и всички рани, знам, ще преболят,

отхвърлили наземната дуалност

душите ни далеч ще се стопят.

19.07.2018г.

Елица

*****

Извисяване...

Извисяване...

Тупти във мене атомна земята,

усещам я във своите нозе,

напомня ми, че нося светлината

във своето изстрадало сърце.

А вятъра във мене пак се скита,

чертае ме на север и на юг,

от неговия устрем съм пропита,

притихнала под стария капчук.

Една надежда гали сетивата

на силната ми огнена душа,

прозира път напред във тишината

със нея всеотдайно се теша.

Прибирам се във себе си. Копнея.

От спомените бавничко чета.

Свободна като птиците се рея

и в други измерения горя.

За теб болея няма и далечна,

обгърната от звездния ефир,

че само с тебе се усещам вечна

и някак си щастлива до безспир.

Ще си припомниш старата ни клетва,

преплетените в тъмното ръце,

онази обич винаги ответна

в красивото заключено небе,

защото сме обречени отдавна,

един във друг безмълвно да горим,

във битката пречистваща и славна

духът ни общ докрай ще извисим.

08.07.2018г.

Елица

*****

Земен водовърт...

Земен водовърт...

Виновна пак е самотата,

вибрираме с протегнати ръце,

бездумно тегнат правилата,

над нашто вятърно сърце.

Преглъщам те на ситни глътки,

а после те сънувам със крила,

от твоите далечни стъпки,

дочувам екот във нощта.

Душата ми пак приютяваш,

политаме преплетени така,

а после тихо се смаляваш,

оставяйки ме пак сама.

На утрото се уповавам

и следвам своя звезден път,

но знай – докрай ще те спасявам,

във този земен водовърт.

20.01.2018г.

                                      Елица

*****