Житейско...

Житейско…

Живееме накъсано, на бис,

разхвърляни в различните посоки,

а времето ни гони и оре

следите ни, в едно небе дълбоки.

Мечтите ни красиви се топят,

досбъднати във друго измерение,

пресрещнато по дългия ни път

към ново изначално сътворение.

До костите предателства болят,

а радостите все не превъзхождат

тъгата в равновесните везни,

надеждите, когато ни спохождат.

Оставаме герои в собствен филм,

защитници в една любов голяма,

и някой ден когато се смалим

дописваме история за двама.

21.09.2018г.

Елица

*****

Сега е есен...

Сега е есен…

В дълбокото ми радост и копнеж,

преплитат стъпки огнено и смело,

а аз горя във есенния скреж,

мечтите си прикривам неумело.

Във мене е зелено и вали,

пак стъпките ти чувам под капчука,

по-мъничко започва да боли,

в тъгата е изписана пролука.

И пиша, пиша ред след ред,

редя ти думи скрили любовта ми

и без да чакам някакъв ответ,

душата ти прибирам във кръвта ми.

Сега е есен, но е светлина

парченца вечност тихо ни застигат,

а моята усмивка и гласа,

отново са във теб и ти намигат.

21.09.2018г.

Елица

До изгрева...

До изгрева…

Заспива залеза. Прелива в хоризонта.

Небето свети в синьо и мълчи.

Една надежда тихичко прорязва

запратени към бъдното мечти.

У мене се преплитат вечни тайни

и пътища далечни към звезди.

Не ми е позволено да съм слаба,

пак вътрешното шепне „Полети“.

И аз разпалвам скритият си пламък.

Криле разпервам. Птица съм. Копнеж.

Зад мен остават думите във кратък

изписан по виражите стремеж.

До изгрева душата ми свободна

се рее в най-високото. Тупти.

Целуната от Бог се връща нова

във моите всевиждащи очи.

21.09.2018г.

Елица